гласовете и на останалите. Тук, на Земята, техният вой звучеше по-гърлено и проточено… така или иначе съмнение нямаше — това бяха жестоките провлачени сирени на марсианци, които искат храна.
V
Най-сетне зърнахме пред нас гъсто обраслия с дървета склон на Ричмонд Хил и докато гребяхме с всички сили край зелените ливади, забелязахме белите дървени стени на навеса за лодки в Месум. Спомних си как в деня, когато посетих дома на сър Уилям, бях минал по пътеката край реката и край същия този навес… но тогава по алеите се разхождаха весели тълпи от хора. По всичко личеше, че сега освен нас наоколо няма никой друг и сме сами с препускащите бойни машини и стрелящата в отговор артилерия.
Посочих пристана на мистър Уелс и загребахме енергично към него. На края до слуха ни стигна така дългоочакваното стържене на дървеното дъно на лодката о каменната настилка и без да се бавя, подадох ръка на Амелия, за да й помогна да излезе на брега. Изчаках мистър Уелс да стъпи на твърда почва и ги последвах. Подета от течението, малката лодка подскочи няколко пъти и се понесе надолу по реката.
И мистър Уелс, и аз бяхме изтощени от гребането, но ни оставаше да изминем последния етап от пътуването — изкачването на склона към дома на сър Уилям. С бързи стъпки се отправихме натам, но Амелия изостана и се спряхме, за да я изчакаме.
През последния час от пътешествието по реката тя не беше много разговорлива, но като ни настигна, попита:
— Казахте, че сте били при ямата на снаряда от Марс край Уокинг, нали мистър Уелс? Какъв ден беше тогава?
— Петък сутрин — отвърна мъжът.
На отвъдния бряг на реката, близо до Туикнам, забелязах как бронзовият капак на защитната обвивка на най-близката бойна машина се извърна към нас. Снаряди на артилерията избухваха край нея.
Много разтревожен се намесих:
— Амелия… можем да говорим и по-късно! Трябва бързо да се скрием!
— Много е важно, Едуард! — прекъсна ме тя и се обърна отново към мистър Уелс. — Казахте също, че е било 19-и, нали?
— Не, 19-и беше в четвъртък. Снарядът се приземи към полунощ.
— Днес видяхме излетници… значи сме неделя… Мистър Уелс, нали сега сме 1903 година?
Мъжът я погледна малко озадачен, но потвърди. Амелия се извърна към мен и ме улови за ръката.
— Едуард, днес е 22-ри! Денят, в който ние с теб пристигнахме! Машината на времето ще бъде в лабораторията.
Тя рязко се обърна и се спусна стремително между дърветата.
Затичах след нея, молейки я да спре.
VI
По време на пътуването по реката Амелия си беше отдъхнала и сега пъргаво се катереше нагоре; аз бях значително по-уморен и въпреки че полагах неимоверни усилия да я догоня, все не успявах. Долу край реката се разнесе сирената на марсианеца, след малко и други й запригласяха. Някъде след нас бързаше и мистър Уелс.
Пред мен откъм билото на хълма проехтя командата на офицер… последва мощен залп от оръдията на хълма. Между дърветата пролазиха облаци дим. От различни места по билото загърмяха оръдия и парливият кордитов дим защипа гърлото ми.
Сред дърветата отпред вече се виждаха кулите на Рейнолдс Хаус.
— Амелия! — изкрещях аз, опитвайки се да надвикам шума. — Скъпа, върни се! Опасно е!
— Машината! Може би ще успеем да заварим Машината на времето.
Виждах я как се спуска сред шубраците и храстите, без да се наведе дори.
— Не! — извиках аз, обзет от отчаяние. — Амелия!
През множеството станали междувременно събития, през привидно изтеклите години и милионите пропътувани мили… пред мен изникна вледеняващият спомен за нашето първо пътуване в 1903 година.
Спомних си артилерийските изстрели, дима, странния вой на сирените, жената, която тичаше през моравата, лицето й притиснато до стъклото, и унищожителния пламък…
Съдбата!
Спуснах се отново след Амелия и я зърнах в мига, в който излизаше от обраслата с бурени морава.
Тя тичаше към стъклената стена на лабораторията — подвижна далечна фигура, на която никой не можеше да помогне, обречена на съдбата, чийто ход така и не можах да променя…
Когато стигнах моравата, неспособен дори да извикам от умора, видях как тя спира пред стъклото и притиска лице о него.
Запрепъвах се след нея… най-после бях зад Амелия, достатъчно близо, за да мога да погледна през рамото й в лабораторията.
Вътре край една от многото пейки беше инсталирано грубо съоръжение, върху което седяха двама младежи. Млад мъж с килната над челото сламена шапка… в чиито прегръдки се беше сгушила красива девойка. Младежът гледаше към нас с широко отворени от изненада очи. В момента, в който младежът, като че да се предпази от нещо ужасно, вдигна ръка, посегнах и улових Амелия.
Зад нас проеча сирената на марсианеца и бронзовият капак на бронята се появи иззад дърветата. Хвърлих се върху Амелия и я блъснах на земята. В същия миг огненият лъч, който се беше насочил към нас, близна моравата и се удари в края на къщата.
Глава двадесет и първа
В обсада
I
Бях се хвърлил върху Амелия с намерението да я закрия с тялото си, но в бързината бях успял само да я съборя на земята и да се просна до нея. Ето защо последвалата миг по-късно експлозия засегна и двама ни. Силна въздушна струя и серия от различни по сила експлозии ни претърколи в градината. Строполихме се безпомощни сред избуялите бурени, а отгоре ни се изсипа истински дъжд от горящи дъски и парчета мазилка.
В последвалата тишина чух сирената на марсианеца, който изглежда се отдалечаваше.
И макар че до нас продължаваха да достигат взривове от близки експлозии, като че ли беше настъпило известно затишие. По едно време дори ми се стори, че чувам скимтене на ранено животно, което престана след един револверен изстрел.
На около десетина стъпки от мен лежеше Амелия и щом дойдох на себе си, запълзях към нея. Силна болка в гърба ме спря и едва тогава разбрах, че дрехата ми гори. Обърнах се веднага по гръб, от което още по-силно ме заболя, но успях бързо да изгася тлеещата тъкан. Стигнах до Амелия и забелязах, че нейните дрехи също горят. Угасих с потупване късите пламъчета и тя застена.
— Ти ли си, Едуард? — промълви тя едва разбираемо.
— Боли ли те?
Тя разтърси глава и когато се опитах да я обърна, с видимо усилие смогна да се изправи. Застана права, но видът й беше плачевен.
— Боже мили! Този път едва се отървахме!
Това беше мистър Уелс. Той се зададе откъм храстите в другия край на моравата и очевидно не беше пострадал, но също като нас беше замаян от ожесточената атака.
— Ранена ли сте, мис Фицгибън? — попита той загрижено.
— Мисля, че не — тръсна глава Амелия. — Само ушите ми глъхнат.
— Това е от детонацията — обадих се аз, защото и моите уши бяха заглъхнали. Точно в този миг чухме, че някой вика зад къщата и всички се извърнахме нататък.
