Появиха се десетина войници, които имаха доста замаян вид. Някакъв офицер се опитваше да ги събере, но след няколкоминутно объркване те започнаха да гасят огъня под негово ръководство.
— По-добре да отидем да им помогнем — обърнах се аз към мистър Уелс.
Когато отидохме зад къщата, пред нас се разкри картина на големи опустошения. На това място се беше установил артилерийски отряд и очевидно марсианецът се беше целил именно тук. Мерникът му се беше оказал смъртоносно точен и сега пред нас около дълбока яма се въргаляха усукани полустопени метални парчета. С изключение на едното от двете големи колелета на оръдието, изтъркаляло се на около 50-ина ярда встрани, нито една от частите му не беше запазила първоначалната си форма.
По-нататък край едната от постройките в градината стояха завързани няколко коня, а край тях лежаха труповете на още няколко, върху чиито глави конярите не бяха успели да метнат чулове и да ги успокоят.
Тръгнахме направо към офицера.
— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита го мистър Уегс.
— Ваша ли е къщата, сър?
— Не, аз живея тук — отвърна Амелия.
— Но тя е празна.
— Бяхме в чужбина. — Амелия погледна войниците, които напразно се мъчеха да потушат пламъците с платнищата си. — В онзи навес там има градински маркуч.
Офицерът веднага се разпореди двама от хората му да намерят маркуча и само след няколко минути той беше изнесен и свързан с чешмата зад къщата. За щастие налягането на водата беше силно и от другия му край веднага бликна мощна струя.
Отстъпихме встрани и наблюдавахме как добре обучените войници разумно и с резултат се бореха с огъня. Насочиха водата към мястото, където той беше най-силен, а останалите продължиха да удрят с платнищата.
Офицерът също наблюдаваше и почти без никаква намеса от негова страна пожарът беше овладян.
— Дадохте ли жертви? — попитах го аз.
— За щастие не, сър. Наредиха ни да се оттеглим малко преди атаката, но въпреки всичко успяхме да се прикрием навреме. — Той ми показа няколко дълбоки рова, които пресичаха моравата; те минаваха през мястото, където (преди толкова много време!) бях пил студена лимонада с Амелия.
— Тук ли бяхте разквартирувани? — попитах го аз.
— Да, сър. Не сме повредили нищо, можете да се уверите. Щом съберем нещата си, ще трябва да се оттеглим.
Разбрах, че не спасяването на къщата от пожара е била основната им цел. Имахме истински късмет, че трябваше да спасяват личните си вещи; трудно щяхме да се справим сами с огъня.
След около четвърт час пламъците бяха потушени. Засегнато беше крилото, където спеше прислугата, и две от стаите в приземния етаж бяха станали необитаеми, шестимата артилеристи, настанени там, загубиха всичките си вещи. Горните етажи бяха пострадали само от трусовете и бяха пълни със сажди.
Стаите, намиращи се най-далеч от оръдието, почти не бяха пострадали; в пушалнята например не беше счупено нито едно стъкло. Из цялата къща личаха следи от трусовете при експлозиите на оръдието, стъклата на лабораторията бяха строшени до едно. Храстите и разни други растения в градината горяха, но войниците бързо ги изгасиха.
Щом потушиха напълно огъня, артилеристите събраха остатъка от вещите си, натовариха ги на колата за амуниции и се приготвиха за оттегляне. През цялото това време до нас достигаха отзвуци от далечна стрелба и офицерът ни уведоми, че бърза да се присъедини към своята част в Ричмонд. Извини се за разрушенията, причинени от изстрелите на неговото оръдие, а ние от своя страна му благодарихме за помощта при гасенето на пожара… след това войниците се спуснаха надолу по склона и се отправиха към града.
II
Мистър Уелс заяви, че отива да провери какво е сега местоположението на марсианците и се отправи към билото на хълма. Последвах Амелия в къщата и когато бяхме вече вътре, я взех в прегръдките си и силно я притиснах до себе си; тя сгуши лицето си до моето.
Стояхме така в продължение на няколко минути, без да говорим; на края тя се отдръпна и дълго не можахме да откъснем изпълнените си с любов погледи един от друг. Преминалият пред нас образ на нашето минало има благотворно въздействие; с издрасканото си и наранено лице, с разпрана и обгорена дреха, тази Амелия, която стоеше в момента пред мен, имаше твърде слаба прилика с хубавата и елегантна млада жена, която бях видял, покачена на Машината на времето. В погледа, с който тя сега ме наблюдаваше, прочетох същата истина и за себе си.
— Ти си видял марсианеца от Машината на времето. През всичкото това време си знаел.
— Тогава видях само теб — промълвих аз. — Мислех, че виждам как умираш.
— Затова ли искаше да седнеш на кормилото?
— Не зная. Бях отчаян… Още тогава те обичах…
Амелия ме прегърна и устните й се докоснаха нежно до врата ми.
— Сега разбирам, Едуард — промълви тя толкова тихо, че едва долових смисъла на думите й.
III
Мистър Уелс се върна с мрачната новина, че в долината е видял три бойни машини и че стрелбата продължава.
— Плъзнали са навсякъде — съобщи той — и доколкото можах да видя, нашите хора не им оказват почти никаква съпротива. В радиус от три мили около тази къща има поне три бойни машини, но те са в долината. Струва ми се, че ако искаме да сме в относителна безопасност, не трябва да се показваме навън известно време.
— Какво правят марсианците? — попитах аз.
— Топлинният лъч е все още в действие. Имам чувството, че всичко по долината на Темза гори. Отвред се стеле дим, и то удивително наситен. Целият Туикнам е скрит под него. Гъст, черен като катран дим, който не се вдига. Покрил е всичко като с покрив.
— Вятърът ще го разнесе — опита се да го успокои Амелия.
— Вятърът е високо — възрази мистър Уелс, а димът е над града. Трудно може да се разчита на вятъра.
Това ни се стори дребна грижа и не обърнахме голямо внимание на думите му; достатъчно беше, че марсианците са наблизо и са все така ожесточени.
Изведнъж усетихме, че умираме от глад и вече за нищо друго не можехме да мислим. Домът на сър Уилям очевидно от години не беше обитаван и не хранехме никаква надежда да открием в килера нещо за ядене. Попаднахме само на няколко консерви с месо и малко сух хляб, които войниците в бързината си бяха оставили, но това едва ли щеше да ни стигне дори за едно ядене.
Двамата с мистър Уелс се уговорихме да обиколим къщите наоколо и да вземем назаем нещо за ядене. Амелия остана да разгледа къщата и да види в кои стаи може да се живее.
В продължение на около час мистър Уелс и аз обикаляхме околността. Оказа се, че освен нас на Ричмонд Хил не беше останала жива душа. Вероятно с пристигането на войниците всички жители са били евакуирани, при това много бързо. Заключени бяха само няколко къщи, а в останалите намерихме значително количество храна. Когато решихме да се връщаме, бяхме се сдобили с торба пълна с провизии — различни видове месо, зеленчуци и плодове, няколко бутилки вино и малко тютюн за мистър Уелс.
Преди да се приберем, той предложи да огледаме пак околността; в подножието на хълма беше подозрително тихо и това ни тревожеше.
Оставихме торбата в последната къща, която бяхме посетили, и внимателно приближихме ръба на билото. Скрити между дърветата, спокойно можехме да наблюдаваме обстановката в северна и западна
