Амелия вече си бяхме в леглата. — Ще ни трябва рамка, на която механизмът да бъде монтиран, и то по- голяма, за да може да пренася и пътници. Уверен съм, че мис Фицгибън има вече някаква идея и ако вие двамата насочите усилията си в това направление, много скоро ще можем да приключим.
— Значи построяването на нова Машина е възможно? — попитах аз.
— Не виждам причини за обратното — гласеше отговорът на мистър Уелс. — Сега целта ни не е да пътуваме в бъдещето, ето защо не се налага Машината да бъде толкова сложна, колкото тази на сър Уилям.
IV
Следващите осем дни изминаха мъчително бавно и най-после видяхме как Машината на пространството започна да добива някаква форма.
Планът на Амелия, за който мистър Уелс споменаваше, беше да използваме за основа на Машината рамката на едно легло, която не само беше достатъчно здрава, но позволяваше и да се качат пътници. Ето защо претърсихме пострадалото от експлозиите крило на къщата и открихме желязна рамка, широка около пет стъпки.
Тя беше цялата покрита с боклук от пожара, но след около час я изчистихме. Занесохме я в лабораторията и под ръководството на мистър Уелс започнахме да монтираме частите, които той изработваше. Повечето от тях бяха от кристалоподобното вещество, от което, както скоро стана ясно, трябваше да използваме и най-дребното късче. Когато мистър Уелс разбра колко бързо се свършват резервите от тайнствената субстанция, изказа съмнение, че може и да не стигне, въпреки това работехме усилено.
Знаехме че ще пътуваме в тази Машина, затова в единия край оставихме място, достатъчно за седалка, където наредих няколко възглавници.
Докато работехме скрити в лабораторията, марсианците също не си губеха времето.
Надеждите ни, че нови военни подкрепления ще успеят да задържат нашествениците, не се оправдаха — бойните машини и многокраките коли се движеха необезпокоявани и дръзки из долината. Очевидно марсианците укрепваха позициите си — бяхме свидетели на пренасянето на десетки съоръжения от различните места на приземяване в Съри по посока на Лондон. Често пъти виждахме да минават пеша или на платформите на колите групи заловени хора. Заробването беше започнало, както всичко онова, което се бяхме страхували, че ще настъпи на Земята.
Междувременно червените растения продължаваха да растат необезпокоявани. Долината на Темза вече беше залята от крещящо червено, а по склоновете на Ричмонд Хил едва ли беше останало живо дърво. Пукот от разтварянето на семенните кутийки се разнасяше дори от края на моравата пред къщата и едно от всекидневните ми задължения беше да изсичам част от промъкналите се през деня стъбла. Мястото, където свършваше моравата и започваха наглите чужденци, беше кално и плъзгаво.
V
— Направих всичко, което зависеше от мен — заяви мистър Уелс, когато най-сетне застанахме пред завършената най-чудата измишльотина, която някой някога е виждал. — Имаме нужда от много повече кристали, но това е всичко, което намерихме.
В нито едно от чекмеджетата на сър Уилям не открихме, макар и един-единствен знак за състава на кристалоподобното вещество. Неспособен да произведе допълнително количество, мистър Уелс се принуди да се задоволи с онова, което беше останало след отпътуването на сър Уилям. Обрали бяхме и най-дребните късчета в лабораторията, разглобихме и четирите велосипеда, които все още стояха в дървената пристройка. И въпреки всичко по думите на мистър Уелс имахме нужда от още два пъти по толкова кристалоподобно вещество. Скоростта на Машината зависела от мощността, която кристалите създават.
— Намираме се пред най-решителния момент — продължи мистър Уелс. — Такава, каквато я виждате, Машината е сбор от вериги и метал. Както знаете, щом се пусне веднъж в действие, връзката й с четвъртото измерение не може да се прекъсне и затова се наложи да монтирам нещо подобно на маховика на сър Уилям. Веднъж задвижено, колелото не бива да се спира, в противен случай Машината ще бъде завинаги загубена за нас.
Той сочеше прикрепеното в предната част на рамката оръдейно колело.
Мистър Уелс извади от вътрешния джоб на сакото си малък облечен в кожа бележник, отвори го на една от страниците, изписана с неговия почерк, и го подаде на Амелия. Тя зачете от бележника, а мистър Уелс на свой ред проверяваше някои места в Машината, които смяташе за критични. Накрая, очевидно доволен от резултатите на проверката, той каза:
— А сега нека се доверим на произведението на нашия труд — и прибра бележника в джоба си. После без много да се бави, той постави края на дебел проводник до рамката на леглото и го завинти за нея с болт.
Преди да е успял да се отдръпне, ние с Амелия забелязахме, че колелото се завъртя бавно.
— Търнбул, бихте ли сложили ръката си върху рамката?
— Няма ли да ме хване ток? — попитах аз, като не можех да се начудя защо той сам не сложи своята.
— Не, не мисля. Няма от какво да се боите.
Протегнах ръка внимателно, но с крайчеца на окото си забелязах, че Амелия леко се усмихва, и без да се колебая, улових рамката. Щом пръстите ми докоснаха метала, цялото устройство потрепери видимо, точно както преди години беше потреперила Машината на времето на сър Уилям; тежката солидна рамка на леглото беше пъргава като младо дърво.
Амелия протегна ръка, след нея и сър Уелс. Тримата се засмяхме радостно.
— Мистър Уелс, вие успяхте! — възкликнах аз. — Построихте Машина на пространството!
— Да, но не сме я изпробвали още. Трябва да видим ще можем ли да я управляваме.
— Тогава да започваме!
VI
Мистър Уелс се качи на Машината на пространството и като се намести удобно върху възглавниците, се залови за лостовете. Помести няколко от тях и успя да постигне движение напред, назад, сетне наляво и надясно, после обиколи лабораторията.
Нито Амелия, нито аз виждахме това. Мистър Уелс ни съобщаваше какво е направил… щом докоснеше лостовете, Машината ставаше невидима и се появяваше само когато той я изключеше.
— Не можете ли да чуете какво ви говоря? — попита той след обиколката на лабораторията.
— Нито ви чуваме, нито ви виждаме — отговори Амелия. — Викахте ли ни?
— Веднъж или два пъти — каза мистър Уелс с усмивка. — Търнбул, как е кракът ви?
— Кракът ми ли, сър?
— Много съжалявам, но по невнимание минах през него. Извиках ви, но не го дръпнахте.
Свих и разпуснах пръстите на краката си в обувките, които бях намерил в стаята на сър Уилям, но не усетих нищо особено.
— Елате, Търнбул, трябва да продължим изпробването. Мис Фицгибън, бихте ли била така любезна да се качите на горния етаж? Ще се опитам да ви последвам с Машината. Може би ще ни изчакате в стаята, в която спя…
Амелия кимна и излезе от лабораторията. След миг чухме как тича нагоре по стълбите.
— Качете се, мистър Търнбул. Сега ще видим какво може тази Машина!
Едва ли не в мига, в който се озовах върху възглавниците, мистър Уелс бутна един от лостовете и потеглихме напред. Край нас се спусна внезапна тишина и далечното шумолене на растенията изчезна.
— Нека да видим дали ще можем да летим — обади се мистър Уелс. Гласът му звучеше глухо на фона на настаналия покой.
