— По дяволите алармената инсталация!
Тримата заобиколиха къщата. Том се прехвърли през стената и скочи в малка затворена градинка с фонтан. Прозорецът на спалнята беше на нивото на очите му. Той се наведе, взе един камък и претегли тежестта му с ръка.
— Наистина ли се каниш да разбиеш прозореца? — вдигна вежди Филип. — Колко изискано.
Том хвърли камъка и по земята се посипаха ситни парченца стъкло. Те стояха, напрегнали слух. Тишина.
— Няма аларма — отбеляза Филип.
Том поклати глава.
— Това не ми харесва.
Филип се взря през счупения прозорец и Том видя как внезапна мисъл озари лицето му.
След миг се прехвърли вътре.
Върнън погледна Том:
— Сега пък какво му стана?
Без да отговори, той последва брат си. Върнън се затътри след него.
В спалнята беше както в цялата къща — липсваха всички произведения на изкуството. И тук цареше същата бъркотия. По пода се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковъчна хартия, тиксо, пирони и дървени стърготини, а по килима личаха мръсни стъпки. Том отиде в антрето. Гледката разкриваше още голи стени, където, той помнеше, преди висяха Пикасо, още един Брак и две стели на маите. Нямаше ги, нито следа от тях.
С надигащо се чувство на паника той се осмели да прекоси коридора, като се спря до арката на дневната. Филип стоеше в средата на стаята и въртеше глава, а лицето му беше бяло като платно.
— Хиляда пъти съм му казвал, че ще стане така. Беше толкова безотговорно от негова страна да държи всичко тук. Адски безотговорно!
— Какво? — извика Върнън тревожно. — Какво има, Филип, какво се е случило?
Дрезгавият глас на Филип прозвуча почти като шепот:
— Обрали са ни.
2.
Детектив-лейтенант Хъч Барнаби от полицейското управление на Санта Фе сложи ръка на костеливите си гърди и се облегна в стола. Въздъхна и надигна към устните си чашата с прясно кафе Старбъкс, десетото за деня. Ароматът на горчиво изпечени зърна изпълни ноздрите на кривия му нос, докато гледаше през прозореца самотната топола вън. Един красив пролетен ден в Санта Фе, Ню Мексико, Съединените американски щати, помисли си той, докато наместваше дългите си крайници по-дълбоко в стола. Петнадесети април. Ден за подаване на данъчните декларации. Всички си стояха вкъщи и си брояха парите, отрезвени от мисли за тленност и лишения. Дори престъпниците си вземаха почивен ден.
Той отпи от кафето с върховно удоволствие. Като се изключи плахото звънене на телефона във външния офис, животът беше прекрасен.
До съзнанието му достигна компетентният глас на Дорийн, която вдигна телефона. Отчетливите й гласни преминаваха през отворената врата:
— Бихте ли говорили малко по-бавно, ако обичате?… Сега ще ви дам сержанта…
Барнаби заглуши разговора с шумно сръбване на кафе и опъна краката си към вратата, побутвайки я да се затвори. Отново се възцари благословена тишина. Той чакаше. И то най-после дойде: почукването.
По дяволите онзи телефонен разговор!
Барнаби остави кафето си на бюрото и поизправи отпуснатите си рамене.
— Да?
Сержант Хари Фентън отвори вратата с възбудено изражение на лицето. Фентън не беше единственият, който обичаше скучните дни. Изразът му беше достатъчен за Барнаби, за да разбере, че току-що се е случило нещо важно.
— Хъч?
— Хм-м-м?
Фентън продължи задъхано:
— Бродбент е бил ограбен. Току-що говорих с един от синовете му по телефона.
По лицето на Хъч Барнаби не помръдна и мускул.
— Какво е взето?
—
Барнаби отпи от кафето глътка, после още една и едва тогава сниши стола си надолу към пода с леко натискане. „По дяволите.“
Докато Барнаби и Фентън излизаха от стария път на Санта Фе, Фентън говореше само за обира. Колекцията, бил чул той, била на стойност половин милиард! И ако това отговаряло на истината поне в някаква степен, той — не спираше възбудената си тирада Фентън — като нищо би могъл да се появи на първата страница на Ню Йорк Таймс. Той, Фентън, на първа страница на Таймс. Можеш ли да си го представиш?
Барнаби не можеше. Но не каза нищо. Беше свикнал с ентусиазма на колегата си. Спря на края на спираловидната алея и продължи да се изкачва бавно към „гнездото“ на Бродбент. Фентън излезе от другата страна, на лицето му се бе изписал израз на трескаво предчувствие; беше протегнал врат, а огромният му остър нос сякаш душеше пътя напред. Докато вървяха, Хъч оглеждаше земята. Забеляза неясни следи от гуми. Така че или Бродбент беше заминал, или го бяха убили. Последното му изглеждаше по-вероятно. И сигурно щяха да намерят трупа му някъде в къщата.
Пътят направи завой и пред погледа им се разкри отворената порта, зад която се виждаха тухлените постройки на имението сред обширни ливади, осеяни с тополи. Хъч се спря, за да огледа портата. Беше механична, с два електромотора. Не личаха никакви следи от употреба на сила, но електрическата кутия беше отворена и отвътре се виждаше ключ. Той клекна и присви очи. Ключът беше превъртян до позиция „отключено“.
Обърна се към Фентън:
— Как ти се струва?
— Изкачили са се дотук, имали са ключ за вратата — тези момчета си ги бива, истински професионалисти. Сигурно трябва да побързаме и да потърсим трупа на Бродбент вътре.
— Ето затова те обичам, Фентън. Ти си ми вторият мозък.
Той чу шум — трима мъже пресичаха ливадата, приближавайки се към тях. Барнаби побесня:
— Исусе Христе! Не знаете ли, че това е сцена на престъпление?!
Мъжете спряха, но субектът, който беше най-отпред, висок мъж в сако, сякаш не чу, продължи да се движи напред.
— И кои сте вие? — Гласът му беше студен, презрителен.
— Аз съм детектив-лейтенант Хътчинсън Барнаби, а това е сержант Хари Фентън. Полицейски участък Санта Фе.
Фентън ги дари с бърза усмивка, която разкри малко повече от зъбите му.
— Вие ли сте синовете?
— Ние сме — отвърна сакото.
Последва ново рязко опъване на устните от страна на сержанта.
Барнаби огледа мъжете срещу себе си като потенциални заподозрени. Хипито в конопената риза имаше честно, открито лице; може и да не беше най-бляскавият ум, но със сигурност не беше крадец. Другият, с каубойските ботуши, имаше засъхнал конски тор по тях, отбеляза си с уважение Барнаби. Последният от братята, онзи, със сакото, приличаше на човек, който идва от Ню Йорк. А доколкото Барнаби знаеше, всеки, който е от Ню Йорк може да е потенциален убиец. Дори бабичките. Той огледа мъжете отново: човек не можеше да си представи как братя могат да са толкова различни.
— Това е сцена на престъпление, така че аз съм длъжен да ви помоля, уважаеми джентълмени, да напуснете мястото. Излезте през вратата и идете под някое дърво да ме почакате. Ще съм тук до двайсет
