минути и ще поговорим. Окей? И ви моля, не се разхождайте наоколо, не докосвайте нищо и не говорете един с друг за престъплението или за каквото там сте видели.
Той се обърна, но внезапно му хрумна нещо и отново се изви към тях:
—
— Точно това казах по телефона — обади се сакото.
— Каква е стойността й?
— Около петстотин милиона.
Барнаби докосна периферията на шапката си и погледна към Фентън. Лицето на сержанта изразяваше неприкрито удоволствие.
Докато крачеше към къщата, си помисли, че трябва да бъде по-внимателен — интуицията му подсказваше, че има нещо гнило в тази история. Федералните, Интерпол и бог знае още кои други ще бъдат въвлечени. Той прецени, че един бърз оглед преди идването на хората от криминалната лаборатория би бил съвсем в реда на нещата. Пъхна палци в колана си и впери поглед в къщата. Запита се дали колекцията е била застрахована. Това би могло да обясни някои неща. Ако е така, може би Максуел Бродбент изобщо не е мъртъв. Може би сега си пие маргаритата с някоя кучка по луксозните плажове на Пукет.
— Питам се дали Бродбент е бил застрахован — обади се в този момент Фентън.
Хъч се ухили на партньора си, после се извърна отново към къщата. Погледът му обходи счупения прозорец, плетеницата от стъпки по ситния чакъл, изпотъпканата градина. Пресните следи бяха несъмнено от синовете, но имаше и други, по-стари. Виждаше къде е бил паркиран ванът, къде е дал заден. Изглеждаше така, сякаш обирът е станал преди седмица или две.
Най-важното сега обаче беше да намерят тялото — ако, разбира се, беше едно. Той влезе вътре. Тиксо, опаковъчна хартия, разхвърляни пирони, зарязани в камината дърва. По килима се виждаха дървени стърготини. Масата бе превърната в дърводелски тезгях. Бяха пипали изключително прецизно. Освен това — шумно. Тези хора не само са знаели какво правят, но са разполагали и с време, за да го направят добре. Той подуши въздуха, но не усети тежката сладникаво-кисела миризма на труп.
Както отвън, така и отвътре изглеждаше, че обирът не е скорошен. Седмица, а може би дори две. Наведе се и подуши отрязаното парче дървен материал, което лежеше на пода. Липсваше онзи характерен горчив дъх на прясно отрязано дърво. Забеляза стръкче трева и го смачка между пръстите си. Беше сухо. Барнаби си спомни, че от последния път, когато беше валяло, бяха изминали две седмици. Явно тогава се е случило; в рамките на двайсет и четири часа от падането на дъжда, когато е било още кално.
Той влезе в огромния сводест хол. Помещението беше изпълнено с множество пиедестали с бронзови надписи, върху които преди са стояли статуите. Бледи правоъгълници с кукички върху измазаните стени маркираха липсващите картини. Сламените пръстени и железните етажерки с опразнени рафтове и прашни вдлъбнатини свидетелстваха за местата на античните глинени антики, съкровища, които сякаш се бяха изпарили. В библиотечните рафтове, откъдето бяха измъкнати книги, зееха тъмни пролуки.
Той отиде до вратата на спалнята. И тук същото шествие на мръсни отпечатъци от влизащи и излизащи обувки. И още засъхнала кал. Мили боже, трябва да са били половин дузина. И е паднала голяма работа, която е отнела най-малко ден, а може би и два.
В друга стая намери една от онези машини за опаковане, които се използваха за най-едри вещи. Откри също дървени плоскости, филцови рула, метални ленти за обшиване, болтове и триони. Изоставено оборудване за няколко хиляди долара. Дори не си бяха дали труда да вземат нещо друго; в дневната бяха оставили телевизор за десет хиляда долара заедно с видео и дивиди, както и два компютъра. Барнаби си помисли за собствения си телевизор и видео с качество под всякаква критика, които още изплащаше, докато жена му и новият й любовник без всякакъв срам гледаха порно филмчета всяка нощ.
Той предпазливо прекрачи видеокасетата върху пода. Фентън се обади:
— Залагам три към пет, че нашият човек е мъртъв, и две към пет, че става дума за някаква застрахователна шашма.
— Ама и ти си един, Фентън, лишаваш живота от най-забавната му страна!
Все някой обаче трябва да беше видял, че тук става нещо. Къщата, извисена на върха, се виждаше от целия Санта Фе. Ако той самият си бе дал труда да погледне от прозореца на двустайния си апартамент в долината преди две седмици, сигурно щеше да види обира, осветената по цели нощи къща, фаровете на камиона, когато се спуска от хълма. Барнаби не преставаше да се удивлява на смелостта на крадците. Кое ги беше накарало да се чувстват сигурни, че ще успеят? Явно са действали съвсем спокойно.
Той погледна часовника си. Не разполагаше с много време. Скоро щеше да пристигне микробусът с лаборантите от полицията.
Минаваше бързо и методично от една стая в друга, оглеждайки внимателно всяка подробност, но без да си води бележки. Бележките, беше научил той, винаги се връщаха в един момент, за да те захапят. Нямаше стая, която да не бе пострадала. Бяха действали мащабно. В една от стаите бяха разопаковани няколко кутии и върху пода се въргаляха смачкани хартии. Той вдигна един лист; беше бележка за товарене с дата отпреди месец за френски тенджери и тигани и немски и японски ножове на стойност двадесет и четири хиляди долара. Да не би пък нашият човек да се канеше да започва ресторантски бизнес?
В спалнята, зад дрешника той откри огромна врата; беше открехната.
— Форт Нокс — обади се Фентън.
Барнаби кимна. За къща, пълна с картини за милиони долари, беше наистина учудващо какво може да е до такава степен ценно, че да си струва да го пъхнеш в тайник.
Като се опитваше да не докосва вратата, той прекрачи вътре. Тайникът беше празен, имаше само разхвърляни боклуци по пода и няколко стари дървени сандъка. Той извади кърпичката си, за да отвори едно чекмедже. Кадифето беше хлътнало на местата, където са стояли предметите. Той го затвори обратно и тръгна към вратата, хвърляйки към бравата преценяващ поглед. Нямаше следи от насилствено отваряне. И нито един от заключените сандъци, които беше видял в стаите, не беше насилван.
— Имали са всички кодове и ключове — каза Фентън.
Барнаби кимна. Това определено не беше обир.
Той излезе и бързо обиколи градините. Те изглеждаха занемарени, с високо избуяли бурени. Тревата не беше косена сигурно от седмици и това придаваше на цялото място западнал вид. Нещо повече, помисли си той, градината не беше виждала човешка ръка доста преди тъй наречения обир. Изглеждаше сякаш от месеци всичко тук е вървяло към упадък. Ако беше намесена и застраховка, то това са били синовете. Може би.
3.
Завари ги да стоят на сянка под пинията — със скръстени ръце, мълчаливи и навъсени. Докато ги приближаваше, мъжът със сакото попита:
— Открихте ли нещо?
— Например какво?
Мъжът свъси вежди.
— Имате ли някаква представа какво е било откраднато тук? Става дума за стотици милиони. Мили боже, как изобщо може някой да се надява да избяга далеч с такова нещо? Някои от предметите са
Той спря, за да си поеме дъх.
— Лейтенант Барнаби има някои въпроси — каза Фентън, поемайки ролята, която играеше толкова добре. Гласът му стана необичайно висок и звучен, със скрита тенденция да се превърне в заплашителен. — Вашите имена, ако обичате.
Онзи, с каубойските ботуши, пристъпи напред.
— Аз съм Том Бродбент, а това са братята ми Върнън и Филип.
— Вижте, офицер — намеси се Филип, — тези неща сигурно вече пътуват към спалнята на някой шейх. Крадците не биха се надявали да продадат картините официално — става въпрос за добре познати произведения. Не се обиждайте, но аз
