в Санта Фе е в състояние да се справи с това.
Барнаби пренебрежително отвори бележника си и погледна часовника си. Все още разполагаше с почти трийсет минути до идването на криминологичната лаборатория от Албюкърк.
— Може ли да ви задам няколко въпроса, Филип? Имате ли нещо против да се обръщам към вас на първо име?
— Добре, добре, нека само да действаме по-живо.
— Години?
— Аз съм на трийсет и три — отговори Том.
— Трийсет и пет — каза Върнън.
— Трийсет и седем — последва го незабавно Филип.
— Кажете ми как стана така, че и тримата се озовахте тук по едно и също време? — Той насочи погледа си към Върнън, който изглеждаше най-малко изпечен лъжец.
— Баща ни ни изпрати писма.
— За какво?
— Ами… — Върнън погледна братята си разтревожено. — Не ни каза.
— Някакви предположения?
— Всъщност не.
Барнаби изви очи.
— Филип?
— Нямам и най-малкото предположение.
Той се обърна към третия брат, Том. Даде си сметка, че харесва това лице. То не беше лице на глупак.
— Е, Том, ти искаш ли да ми помогнеш?
— Мисля, че е искал да поговорим за наследството ни.
— Наследство? Колко годишен беше баща ви?
— Шейсетгодишен.
Фентън пристъпи напред и ги прекъсна грубо:
— Беше ли болен?
— Да.
— Колко болен?
— Всъщност умираше от рак — произнесе Том хладно.
— Съжалявам — каза Барнаби, слагайки ръка на рамото на колегата си, сякаш да го възпре от задаването на повече нетактични въпроси. — Някой от вас носи ли екземпляр от писмото?
И тримата извадиха идентични, написани на ръка писма върху хартия с цвят на слонова кост. Интересно, помисли си Барнаби, всеки от тях си носи екземпляра. Което показваше важността, която придаваха на тази среща. Той протегна ръка, взе единия и зачете:
Скъпи Том,
Искам да дойдеш в къщата ми в Санта Фе на 15 април, точно в 1:00 следобед във връзка с нещо много важно, което се отнася до бъдещето ти. Помолих за същото Филип и Върнън. Прилагам и пари, с които поемам пътуването ви. Моля те, ела навреме: точно в един часа. Направи на стария си баща тази последна услуга.
— Имало ли е някаква вероятност да се оправи от рака, или е бил обречен? — попита Фентън.
Филип го погледна, после се обърна към Барнаби:
— Кой е този човек?
Барнаби хвърли предупредителен поглед към лейтенанта, който често се изцепваше.
— Тук всички сме от една и съща страна, опитваме се да разрешим случая.
— Доколкото аз знам — произнесе Филип неохотно, — не е имало шансове за излекуване. Баща ни мина през радиоактивно лечение и химиотерапия, но ракът беше с много метастази и нямаше начин да се измъкне. Той отказа каквото и да е по-нататъшно лечение.
— Съжалявам. — Барнаби се опита да събере целия си запас от съчувствие. — Но да се върнем отново към прословутото писмо, в него се говори за това, че поема пътните ви. За колко пари става дума?
— Хиляда и двеста долара кеш — обади се Том.
—
— Банкноти. Хиляда двеста и един долара. Да изпраща пари в брой беше типично за баща ни.
Фентън отново се намеси:
— Колко време му оставаше да живее?
Той зададе въпроса си директно към Филип, протягайки глава напред. Главата му беше уродлива, много тясна и заострена отгоре, под дебелите му вежди проблясваха дълбоко поставените очи; имаше едър нос, от чиито ноздри стърчаха черни косми, а кривите зъби и едва загатнатата брадичка довършваха цялостното впечатление от него. Беше мургав. Въпреки английското си име, беше испанец от град Тръкас, високо в Сангре де Кристо Маунтинс. Изглеждаше страшен, ако човек не знаеше, че носи добра душа.
— Около шест месеца.
— Тогава за какво ви е поканил тук? Да си поиграете на „ринги-ринги-рае“ с топките му?
Фентън можеше да бъде отвратителен, когато поискаше. Но това даваше резултати.
Филип произнесе ледено:
— Това е елегантният начин да го направи. Предполагам, че е възможно.
Барнаби го прекъсна меко:
— А дали пък не е имал споразумение с някой музей да остави колекцията си на тях?
— Максуел Бродбент
— Защо?
— Музеите бяха подели кампания срещу баща ни, критикуваха го, че използвал неортодоксални методи при събирането на колекцията си.
— И какви по-точно?
— Че купувал произведения на изкуството със съмнителен произход, сключвал сделки с иманяри и крадци, които пренасяли контрабандно антики през границата. Че дори самият той ограбвал гробници. Затова мога да разбера антипатията му. Музеите са бастиони на лицемерието, лакомията и користолюбието. Те обвиняват другите в методи, които те самите използват, за да събират експонатите си.
— Ами ако е оставил колекцията на някой университет?
— Той мразеше академиците. Смяташе, че са същите мерзавци. Археолозите обвиняваха Максуел Бродбент, че плячкосвал храмове в Централна Америка. Не издавам някаква семейна тайна тук — това е добре известна история. Можете да вземете който брой пожелаете на списание „Археология“ и да прочетете, че баща ни е живото въплъщение на дявола.
— Имал ли е намерение да продава колекцията? — прекъсна го Барнаби.
Филип стисна устни, размишлявайки.
— Да продава? Баща ми цял живот се е занимавал с аукционни къщи и арт търговци. По-скоро би умрял хиляда пъти, отколкото да повери за продажба колекцията си на посредствената сган…
— Искате да кажете, че е смятал да остави всичко на вас тримата?
За миг настъпи неловка тишина.
— Това — каза най-сетне Филип, — е напълно допустимо.
Фентън го прекъсна:
— Църква? Съпруга? Любовница?
Филип завъртя лулата между пръстите си и съвсем в телеграфния стил на сержанта, отвърна:
— Атеист. Разведен. Противник на брака.
Братята се разсмяха. Хъч Барнаби се улови, че дори и на самия него му стана смешно от имитацията.
