— Кажи го, Люис. Кажи ми какво искаш да направя.
— Направи го! Убий ги, по дяволите! Убий братята Бродбент!
32.
Два дни и половина след нападението на змията, докато се движеха по един от безкрайните водни канали, Том забеляза известно просветляване в далечината — през дърветата проникваше слънчева светлина — след което внезапно двете канута се оказаха вън от блатото Миамбар. Беше като влизане в друг свят. Намираха се в края на огромно езеро, водата беше черна като индиго. Късното следобедно слънце надничаше иззад облаците и Том усети, че го залива вълна на облекчение, че най-после е на открито, на свобода, извън зеления затвор на тресавището. Свежият бриз беше прогонил досадните насекоми. На далечния бряг се виждаха сини хълмове, а зад тях неясните очертания на планините се губеха в облаците.
Дон Алфонсо се изправи в лодката и опъна рамене. Стиснал лула в сбръчканата си ръка, приличаше на дрипаво плашило.
— Лагуна Негра! — извика той. — Прекосихме блатото Миамбар! Аз, Дон Алфонсо Босуас, бях добър гид и ви изведох.
Кори и Пинго запалиха двигателите. Лодките се отправиха към далечния край на езерото. Том си почиваше, седнал срещу купчината от провизии и се наслаждаваше на нежния полъх на въздуха, а през това време маймунчето се измъкна от джоба му, намести се на главата му със затворени очи и започна да премлясква доволно. Почти беше забравил какво е да усетиш свеж бриз по кожата си.
Спряха на пясъчния бряг. Кори и Пинго отидоха на лов и се върнаха час по-късно с един изкормен и разфасован елен; бяха увили кървавите парчета месо в палмови листа.
— Великолепно! — извика Дон Алфонсо. — Томас, тази вечер ще хапнем от месото, а остатъка ще опушим за пътуването ни по суша.
Дон Алфонсо опече рибиците на огъня, докато Пинго и Кори правеха скара на втория огън. Том гледаше с интерес как разрязват умело дълги парчета месо с мачетето и ги хвърлят върху скарата, после струпват влажни дърва върху огъня, предизвиквайки благоуханни облаци пушек.
Пържолите скоро бяха готови и Дон Алфонсо им ги поднесе. Докато ядяха, Том се престраши да зададе въпроса, който го мъчеше:
— Дон Алфонсо, оттук накъде ще се отправим?
Старецът хвърли един кокал в тъмнината зад него.
— Пет реки се вливат в Лагуна Негра Трябва да открием по коя от тях е тръгнал баща ти.
— Откъде извират?
— Тръгват от вътрешните планински вериги. Някои от Кордилера Ентре Риос, други от Сиера Патука, а трети — от Сиера де лас Неблинас. Макатури е най-дългата река и води началото си от Сиера Азул, което е на половината път до Тихия Океан.
— Може ли да се плава по тях с лодка?
— Казват, че в по-плитките си части може.
— „Казват, че може“? — вдигна вежди Том. — Вие не сте ли били там?
— Никой от моите хора не е ходил нататък. Местността там е много опасна.
— Как така? — попита Сали.
— Животните не се плашат от хората. Има много земетресения, вулкани и зли духове. Там е и градът на демоните, от който никой не се е върнал.
— Град на демоните? — попита Върнън, внезапно заинтересуван.
— Да. Ла Сиудад Бланка. Белият град.
— Що за град е това?
— Построен от боговете преди много години, сега е в развалини.
Върнън огриза един кокал и го хвърли в огъня. След което произнесе сухо:
— Това е отговорът.
— Отговорът на какво?
— Къде е отишъл татко.
Том се взря в него.
— Това е доста смело предположение. Как можеш да си сигурен?
— Не съм
— Но не съществуват доказателства, че в онези планини има каквито и да било руини.
— Кой ти каза? — Върнън извади една пържола от палмовото листо и лакомо я задъвка.
Том си спомни червендалестия Дерек Дън и жизнерадостното му твърдение, че анакондите не ядат хора. Той се обърна към Дон Алфонсо:
— Много ли хора знаят за този Бял град?
Дон Алфонсо кимна бавно и лицето му се сбръчка.
— Така се говори.
— И къде се намира?
Старецът поклати глава:
— Няма определено местонахождение, мести се към най-високите върхове на Сиера Азул, променя се непрестанно и се крие в мъглявините на планините.
— Значи е мит. — Том погледна Върнън.
— О, не, Томас, истински е. Разправят, че до него се стига само ако пресечеш бездънна клисура. Онези, които се подхлъзнат и паднат мъртви от страх, продължават да падат, докато от телата им останат само кости, а костите се търкалят, докато се отделят едни от други. Накрая не остава нищо, освен струйка прах, който се носи в тъмнината през цялата вечност.
Дон Алфонсо метна една цепеница в огъня. Том я гледаше как първо запуши, после се запали и пламъците я обхванаха от всички страни. Белият град.
— В наше време няма вече никакви изгубени градове — каза Том.
— Тук грешиш — погледна го Сали. — Има дузини, дори може би стотици в места като Камбоджа, Бирма, пустинята Гоби… и особено тук, в Централна Америка. Като например Обектът Q.
— Обектът Q?
— Плячкосването на Обект Q продължава вече трийсет години и това направо побърква археолозите. Те знаят, че трябва да съществува велик град на маите, по всяка вероятност някъде в низините на Гватемала, но не могат да го открият. Междувременно мародерите го разграбват камък по камък и го продават на черния пазар.
— Татко висеше в баровете, навърташе се около индианци, дървосекачи и златотърсачи и надаваше ухо на слуховете за развалини и изгубени градове. Дори беше понаучил индиански. Спомняш ли си, Том, как обичаше да разправя за това на вечерните партита?
— Винаги съм смятал, че си измисля.
— Виж — поклати глава Върнън, — помисли си за момент. Татко не би тръгнал да си прави гробница само за да се погребе в нея. Той просто ще използва някоя от онези, които навремето е ограбил.
В първия момент не се обади никой, после Том каза:
— Върнън, това е блестящо!
— И е взел местни индианци да му помагат.
Съчките в огъня пропукаха. След което настъпи мъртва тишина.
— Но татко никога не е споменавал за Белия град — обади се отново Том.
Върнън се усмихна:
— Именно. И знаеш ли защо не го е споменавал? Защото
— В това има смисъл.
