полицаи в Санта Фе, той беше организирал залавянето им в Брус, както и последното нападение срещу тях.
— Въпросът е — намеси се Сали, — дали да продължаваме напред, или да се връщаме.
Том кимна.
— Би било самоубийство да продължим — каза Върнън. — Нямаме нищо — ни храна, ни дрехи, ни палатки, нито спални чували.
— Филип е пред нас — каза Том. — И е в беда. Освен това е очевидно, че точно Хаузър стои зад убийството на двамата полицаи в Санта Фе.
Настъпи тишина.
— Може би трябва да се върнем обратно, да се запасим с провизии и тогава да тръгнем след тях. В това състояние, в което сме, изобщо няма да можем да му помогнем, Том.
Том погледна Дон Алфонсо, който плетеше сръчно палмовите листа. От подчертано неутралното изражение, което старецът бе изобразил на лицето си, Том усети, че той има собствено мнение. Винаги изглеждаше така, когато не беше съгласен с нещо.
— Дон Алфонсо?
— Да?
— Вашето мнение?
Дон Алфонсо остави настрана хамака, който плетеше, и разтърка ръце. После погледна Том в очите.
— Нямам мнение. Вместо това мога да изложа един факт.
— Какъв?
— Зад нас е ужасно блато, в което с всеки изминал ден водата спада. Нямаме лодка. Ще отнеме най- малко седмица, докато си направим друга. Но същевременно не можем да останем цяла седмица на едно място, защото преследвачите ни ще ни открият, а майсторенето на едно кану предизвиква облаци пушек, които ще ни издадат. Така че трябва да продължаваме да се движим пеша през джунглата към Сиера Азул. Да се върнем назад значи да умрем. Това е, което исках да кажа.
34.
Маркъс Хаузър седна на един пън край огъня, стиснал пура „Чърчил“ между зъбите си, и се зае да разглобява винтовката „Щаер“. Не че се налагаше, но за Хаузър привичните, равномерни движения в това занимание бяха като един вид медитация. Оръжието беше изработено предимно от специална армирана пластмаса, което особено му допадаше. Той улови ръкохватката под цевта, с другата ръка издърпа ударника и, използвайки левия си палец, натисна цевния ограничител надолу. После завъртя цевта по посока на часовниковата стрелка и я изтегли напред. Едно меко изщракване — и тя се освободи с приятна лекота.
От време на време той поглеждаше към гората, където беше вързал с вериги Филип, но оттам не идваше и звук. Малко по-рано през деня беше чул рев на ягуар — рев на нетърпение и глад, и не му се искаше затворникът му да бъде изяден, най-малкото не и преди да е разбрал къде беше отишъл стария Макс. Той се пресегна и хвърли още няколко клона в огъня, за да отблъсне дебнещия наоколо хищник. От дясно на къмпинга река Макатури течеше с меки пляскащи и бълбукащи звуци. Беше красива нощ, подходяща за промяна, кадифеното небе бе обсипано със звезди, които се отразяваха като плахи танцуващи светлинки от повърхността на реката. Наближаваше два след полунощ, но Хаузър беше един от онези щастливци, които се задоволяваха с не повече от четири часа сън на нощ.
Хвърли още един пън в огъня, за да стане по-светло и изтегли затвора от леглото му. Ръката му помилва гладките парчета пластмаса и метал — едното топло, другото — студено, и усети как го изпълва наслада от миризмата на оръжейно масло и щракането на добре смазани механизми. Още няколко добре отработени движения и винтовката лежеше разглобена на шестте си основни части. Той ги вдигаше една по една, оглеждаше ги, почистваше ги, плъзгаше ръка по тях, после се зае да ги сглобява. Работеше бавно, дори замечтано: този път не го припираха нито тренировъчни лагери, нито новобранци.
До ушите му достигна далечен глух звук: воят на лодките, които се връщаха. Той спря и напрегна слух. Операцията беше приключила и хората му си идваха точно навреме. Хаузър беше доволен. Дори събраните от кол и въже хондураски войници не биха могли да прецакат една толкова проста операция.
Или пък биха могли? От тъмното тяло на реката бавно се материализира кануто с трима, вместо с пет войника и се плъзна до големия каменен блок, който служеше за кей. Огънят освети двама мъже, които скочиха бързо от лодката и се наведоха да помогнат на третия да излезе. Той вървеше сковано и Хаузър чу стенание. Трима… а беше изпратил пет.
Той съедини приклада с дулото по напречния срез, плъзна затвора обратно в леглото му и премести наляво лостчето за фиксиране на цевта, работейки по усет — очите му бяха приковани върху фигурите, които вървяха към огъня. Мъжете се движеха неуверено, плахо, единият от войниците подпираше ранения си колега. Една дълга стрела беше пронизала бедрото му, острият й метален връх стърчеше отпред, а отзад се подаваше краят с перото. Крачолът на панталона беше разкъсан и втвърден от засъхналата кръв.
Мъжете спряха, без да кажат нищо. Гледаха в земята. Хаузър чакаше. Ужасната му грешка — да повери на тези мъже изпълнението на най-простата от операциите — сега беше очевидна. Той се върна към сглобяването на оръжието си, завъртя цевта на мястото й, нагласи пълнителя и го плъзна в гнездото му с меко изщракване. И зачака — с винтовката, сложена напречно върху коленете, и с буца лед в сърцето.
Тишината беше мъчителна. Някой би трябвало да проговори.
— Шефе… — започна лейтенантът.
Той чакаше извинението.
— Убихме двама от тях, шефе, и подпалихме лодките им заедно с провизиите. Телата им са в кануто.
Хаузър попита след дълга пауза:
— Кои двама?
Настъпи неловка тишина.
— Двамата индианци тауака.
Хаузър продължи да мълчи. Това беше катастрофа.
— Старецът, който е с тях, забеляза клопката преди да можем да открием огън — продължи лейтенантът. — Обърнаха назад. Гонихме ги надолу по течението, но те успяха да стъпят на сушата и се скриха в джунглата. Изгорихме лодките и провизиите им. Последвахме ги и в джунглата, където се натъкнахме на единия тауака. Беше въоръжен с лък и стрела, което допълнително ни затрудни. Не можахме да го локализираме, докато не уби двама от нашите и не рани трети. Чак тогава го убихме. Нали ги знаете, тези индианци тук, шефе, тихи са като ягуари…
Гласът му замря. Той запристъпва неспокойно от крак на крак и мъжът с прободеното бедро простена неволно.
— Така че, сам виждате, шефе, убихме двама и прогонихме останалите в джунглата без каквито и да е запаси, без храна, без нищичко, където те със сигурност ще загинат…
Хаузър се надигна:
— Извинете, лейтенант, но този мъж тук се нуждае от незабавно внимание.
—
Без да пуска винтовката, Хаузър прегърна със свободната си ръка ранения. Наведе се и произнесе тихо:
— Ела с мен. Нека да се погрижа за теб.
Лейтенантът чакаше до огъня с клюмнало лице.
Хаузър помогна на мъжа да се отдалечи от пламъците. Той стенеше при всяка крачка. Кожата му беше гореща и суха; имаше треска.
— Бързо! — нареди Хаузър. — Сега ще те сложим тук и ще те оправим.
Отведе го в тъмното на петдесетина ярда от лагера. Той пъшкаше и стенеше, но с помощта на Хаузър успя да седне на един дънер. Хаузър взе мачетето му.
— Сеньор, дайте ми малко уиски, преди да започнете да вадите стрелата — изхленчи мъжът, ужасен от
