изви, борейки се за кислород, като се опитваше да се измъкне от гнездото от клони, но беше изгубил всякаква ориентация. Отново се загърчи и заудря, но силите му бързо отслабваха. Ставаше все по-лек, безтегловен, пропадаше в нищото.
Внезапно някаква ръка го сграбчи за рамото и брутално го върна в действителността, като го теглеше през водата и грубо го влачеше по камъните. Усети, че лежи на земята, взирайки се в едно лице, което добре познаваше, и все пак му отне няколко секунди, преди да осъзнае, че това е Върнън.
— Том! — извика брат му. — Вижте, очите му са отворени. Том, кажи нещо! Мили Боже, не диша.
Изведнъж се появи Сали и той почувства силен натиск върху гърдите си. Всичко му изглеждаше като на забавен кадър. Върнън се надвеси над него. Правеха му сърдечен масаж и вдигнаха ръцете му нагоре. Силна кашлица го разтърси. Върнън го обърна на една страна. Том кашляше отново и отново, а главата му пулсираше от болка. Реалността се връщаше отмъстително.
Върнън преметна ръката му през рамото си и му помогна да седне.
— Какво стана?
— Този глупав твой брат, този Вернито, скочи подир теб в реката и те измъкна изпод дънерите. Не съм виждал по-голяма лудост в живота си.
— Наистина ли го направи?
Том се обърна и погледна Върнън. Беше подгизнал, имаше рана на челото. Водата и кръвта се смесваха и се стичаха по брадата му.
Том сграбчи брат си и се изправи. Главата му започна да се избистря и пулсиращата болка поутихна. Той погледна пенещата се вода, пълна с дънери и клони и отново се взря във Върнън.
Най-накрая разбра.
— Ти? — попита той невярващо.
Върнън сви рамене.
— Спасил си ми живота?
— Ти пък спаси моя — каза Върнън почти оправдателно. — Заради мен уби онази змия. А всичко, което направих аз, беше да скоча в реката.
Дон Алфонсо се намеси:
— В името на Дева Мария, още не мога да повярвам.
Том се разкашля отново.
— Е, братко, благодаря ти.
— Май днес Смъртта е разочарована — извика Дон Алфонсо, сочейки малката мокра и уплашена маймунка, която пълзеше по една скала край водата. — Дори
Разтрепераното маймунче се изкатери до джоба на Том и зае привичното си място, издавайки ядосани звуци.
— Не се оплаквай — каза Том. — Това стана заради теб.
Маймунката му отговори с нахално млясване по устните.
Покрай реката пътеката продължаваше отново нагоре и те потътриха крака. Тъмнината и студът се прокрадваха във въздуха. Том все още бе мокър до кости и започна да трепери.
Дон Алфонсо каза небрежно:
— Знаете животното, за което ви говорих вчера, нали? То е дама и продължава да ни следва.
— Откъде знаете?
Старецът понижи глас:
— Има много лош дъх.
—
Дон Алфонсо кимна.
— Докога ще върви след нас?
— Докато се нахрани. Тя е бременна и гладна.
— Страхотно! Ние сме й туршийката и сладоледът.
— Да се помолим на Дева Мария да изпрати на пътя й един бавен мравояд. — Дон Алфонсо кимна на Сали: — Носи я заредена.
Пътеката продължаваше през гора от възлести дървета, която с достигането на надморската височина ставаше все по-гъста. В един момент Том забеляза, че въздухът става по-прозрачен. Замириса по-различно, разнесе се нежен дъх на парфюм. А после, почти внезапно, те изплуваха от мъглата и слънчевата светлина ги обля. Том спря удивен. Сега пред тях се ширеше море от белота. На хоризонта слънцето потъваше в оранжеви огнени вълни. Гората беше закичена с блестящи цветчета.
— Над облаците сме! — извика Сали.
— Ще направим лагер на върха — каза Дон Алфонсо и потегли с неочаквано бодра стъпка.
Пътеката изкачи билото и се разля в широка ливада, изпълнена с диви цветя, които се вълнуваха под нежния бриз. Бяха най-горе. На северозапад се кълбеше океан от облаци. На разстояние петдесет мили се виждаше контурът на остри сини върхове, които пронизваха облаците като верига острови в небето.
— Сиера Азул — каза Дон Алфонсо със слаб, треперещ глас.
37.
Люис Скиба гледаше в блещукащия огън, губейки се в променящите се цветове. Целия ден не бе правил нищо, не бе отговарял на телефона, отказваше срещи. Единственото, за което мислеше, бе: „Дали Хаузър го беше направил. Дали Хаузър вече ги беше убил.“ Седеше, подпрял главата си с ръка и мисълта му се връщаше към обвитите от бръшлян сгради на Уортън, към опияняващото чувство за възможностите на онези отминали дни. Целият свят беше там, пред него, като плод, готов да бъде откъснат. А сега… Той си напомни, че беше осигурил работа и възможност на хиляди нуждаещи се, че беше развил компанията си и правеше лекарства, които спасяваха хората от ужасни болести. Имаше трима чудесни сина. През цялата изминала седмица първата мисъл, с която се будеше, беше: „Аз съм
Защо беше казал на Хаузър да направи това? Защо беше допуснал да бъде тормозен и унижаван? Скиба се опита да се самоубеди, че той самият не бе причинил смърт никому, че може би преувеличаваше значението на онзи разговор. Имаше такива хора, които обичаха да говорят за насилие, да се перчат с оръжия и неща от този сорт. Болни хора. Хаузър може да беше от тях, много приказки — нищо работа.
Интеркомът избръмча и той с трепереща ръка натисна копчето.
— Мистър Фенър от „Диксън Асет Мениджмънт“, за срещата в два часа.
Скиба преглътна. Това бе единствената среща, която не можеше да пропусне.
— Да влезе.
Фенър изглеждаше като повечето борсови анализатори, които познаваше — дребен, сух, излъчващ надменност и самоувереност. Това беше ключът към успеха му: Фенър бе човек, на когото просто ви се иска да вярвате. Скиба му беше правил немалко дребни услуги, помогна на децата му да влязат в престижно частно училище в Манхатън, дари няколкостотин хиляди на любимата благотворителна организация на жена му. В замяна на това Фенър твърдеше, че акциите на „Лемпе“ са добра инвестиция до самия им срив, като прати злощастните си клиенти на бунището, докато самият той правеше милиони. С две думи — той беше типичният успешен анализатор.
— Как си, Люис? — попита Фенър, докато сядаше край камината — По-весело няма накъде, а?
— Не е весело, Стан.
— Нямам желание да си разменяме любезности точно в такъв момент. Знаем се отдавна. Затова ми дай поне една причина да съветвам клиентите си да си запазят акциите на „Лемпе“. Нужна ми е една-единствена причина.
Скиба преглътна.
— Да ти предложа нещо, Стан? Минерална вода? Шери?
Фенър поклати глава:
— Инвестиционната комисия ще ме прегази. Време е за светкавична разпродажба. Те се страхуват, а да
