— Ще се наложи да го заобиколим — каза Сали.
Те изоставиха пътеката и навлязоха в гората. Животното не се помръдна да ги последва, но не сваляше от тях златните си очи. Скоро го изгубиха от поглед. След няколкостотин ярда Том сви към билото. Не след дълго дочуха отново познатото кашляне. Бяха изминали четвърт миля и по техните сметки дефилето с потока би трябвало да е някъде тук, но не се виждаше нищо подобно.
— Трябва да се движим по-наляво — каза Том.
Завиха. Гората беше станала много по-гъста и по-тъмна, дърветата — по-ниски и разположени по-близо едно до друго.
— Това място изобщо не ми е познато.
Спряха да се ослушат. Джунглата сякаш бе обхваната от зловеща тишина. Не се чуваше никакъв звук, освен барабаненето на капките, които се стичаха от клоните.
Зад тях се чу ниска, глуха кашлица.
Сали се обърна гневно.
— Махай се оттук — изкрещя тя.
Те продължиха, засилвайки крачка, Том — отпред, проправяйки пътя през храсталаците. От време на време чуваха отляво котката, която продължаваше да ги следва, издавайки мъркащи звуци. Но това изобщо не беше приятелски звук: звучеше ниско и плътно и напомняше повече на рев. Вече знаеха, че са се изгубили, че не са тръгнали в правилната посока. Не осъзнаваха, че са ускорили до такава степен ход, че почти тичат.
След което с внезапен огнен проблясък той изплува от мъглата пред тях. Стоеше върху един нисък клон, изопнал тяло.
Спряха за миг, но се съвзеха и започнаха да отстъпват бавно, докато животното ги гледаше с неподвижен поглед. После с плавно, грациозно движение то сякаш прелетя от едната им страна и с три подскока се настани на един клон зад тях, блокирайки пътя им за връщане.
Сали се прицели, но не стреля. Те гледаха животното и то ги гледаше.
— Мисля, че вече е време да го убиеш — прошепна Том.
— Не мога.
Кой знае защо, но точно този отговор му се искаше да чуе. Той самият никога не бе виждал толкова витално, толкова грациозно, толкова величествено животно.
После, пак така внезапно, както се бе появил, ягуарът се обърна и се отдалечи, скачайки пъргаво от клон на клон, докато изчезна в гората.
Те стояха мълчаливо. Сали се усмихна:
— Казах ти, че просто е любопитен.
— Да бе. Ужасно любопитство го гони, щом се мъкне след нас цели петдесет мили. — Том се огледа. После затъкна мачетето в колана си и вдигна пръта с убитото прасе. Чувстваше се объркан и неспокоен. Все още не беше свършило.
Не бяха сторили и пет крачки, когато ягуарът скочи изневиделица върху тях с оглушителен рев, стоварвайки се върху гърба на Сали с глух звук. Пушката изхвърча, напълно безполезна. Сали се извъртя, докато падаше; рухнаха на земята едновременно, но силата на сблъсъка оттласна ягуара назад, макар и преди това да успя да разкъса ризата й.
Том се хвърли на гърба му, заклещи го между краката си като мустанг и заби палци в очите му, опитвайки се да ги извади; но преди да е успял да го направи, той усети масивното тяло под себе си огънато и напрегнато като стоманена пружина. Животното отново нададе рев, извъртайки се във въздуха, и в тоя миг Том успя да измъкне мачетето. После звярът неочаквано се озова над Том, задушливата, гореща козина се стовари върху него и насоченото мачете; Том усети, че плътта поддава; усети, че острието хлътва навътре. Ягуарът се извиваше и надаваше ужасени ревове, но той впрегна цялата си сила и натисна. Ножът сигурно бе пронизал белите дробове, защото ревът премина в задъхано хриптене. Животното се отпусна. Том се освободи от него и издърпа мачетето. Ягуарът ритна конвулсивно още веднъж, после притихна.
Том се втурна към Сали, която се опитваше да се изправи. Тя извика, когато го видя:
— Господи, Том, добре ли си?
— А
— Какво ти направи? — Тя протегна ръка към лицето му и той внезапно разбра.
— Тази кръв не е от мен, от него е — каза той със слаб глас, навеждайки се над нея. — Дай да погледна гърба ти.
Тя се обърна по корем. Ризата й беше на парцали. Виждаха се четири резки, които минаваха от единия до другия край на плешките. Той свали онова, което бе останало от ризата й.
— Ей, добре съм — произнесе тя глухо.
— Тихо. — Том съблече ризата си и натопи единия й край в близката локва. — Ще те заболи.
Тя стенеше тихо, докато той почистваше раните. Слава богу, не бяха дълбоки — опасността беше преди всичко от инфекция. Той събра малко мъх и направи лапи, които превърза върху раните. После й помогна да седне.
Тя вдигна очи към него и потрепери:
— Мили Боже, целият си прогизнал от кръв. — Обърна се към ягуара, опънат на земята в цялото си златно великолепие, очите му бяха полуотворени. — Убил си го с мачетето?
— Бях извадил мачетето, когато той скочи отгоре ми. Всъщност, сам се наниза… — Том обви ръка около нея. — Ще можеш ли да се изправиш?
— Разбира се.
Тя залитна леко, докато й помагаше да се изправи, но после се съвзе.
— Дай ми пушката.
— Аз ще я нося.
— Не, просто ще я прехвърля през другото си рамо. Ти носи прасето.
Не му се спореше. Върза по-здраво прасето към пръта, повдигна го на рамо и се обърна да погледне за последен път ягуара. Той лежеше в локва кръв, вперил неподвижните си очи в небето.
— Ще има какво да разказваш на коктейлните партита, когато се измъкнем оттук — произнесе Сали с усмивка.
В лагера Дон Алфонсо и Върнън изслушаха историята в пълна тишина. Когато Том най-сетне свърши, Дон Алфонсо сложи ръка на рамото му, погледна го в очите и каза:
— Ти си един побъркан янки, Томасито, знаеш ли го?
Том и Сали се оттеглиха в колибата и Том се зае да обработва раните й с някои от нейните билкови антибиотици. През това време седнала по турски на пода, свалила останките от ризата си, тя я кърпеше с направена от Дон Алфонсо нишка от дървесна кора. Тя гледаше Том с крайчеца на окото, опитвайки се да потисне усмивката си. Най-сетне не издържа и каза:
— Благодарих ли ти вече, че ми спаси живота?
— Няма нужда да ми благодариш. — Том се опита да скрие почервенялото си лице. Не за пръв път я виждаше без риза — отдавна бяха зарязали претенциите за усамотеност — но този път почувства силна еротична възбуда. Той забеляза червенината, която бе плъзнала между гърдите й, щръкналите й зърна. Дали и тя чувстваше същото?
— Да, има нужда. — Тя пусна на пода ризата, която кърпеше, огледа се, протегна ръце и ги обви около врата му, след което го целуна нежно по устните.
39.
Хаузър спря хората си до реката. Отвъд се виждаха сините хълбоци на Сиера Азул, които се издигаха в облаците като изгубения свят на Артър Конан Дойл. Той пресече сечището сам и клекна, за да огледа неясните следи в отдалечения му край. Непрестанният дъжд бе отмил повечето отпечатъци, затова пък му позволяваше да си направи категоричното заключение, че босите следи от стъпки, които вижда, са съвсем пресни — на не повече от няколко часа. По всяка вероятност беше група от шестима души, тръгнали на лов.
Тогава излизаше, че това са индианците, които Бродбент бе взел да му помагат. Никой друг не можеше
