гротескно, като на гладуващ бежанец.
Той не реагира на появата им. Просто ги гледаше с хлътналите си очи. Приличаше повече на мъртвец, отколкото на живо същество. После сякаш изведнъж се стресна и започна леко да трепери. Лулата изпадна от устата му и той произнесе с толкова слаб глас, че напомняше повече на шепот:
— Как сте, братя мои?
41.
Том подскочи, беше толкова смаян, когато чу гласа на брат си Филип да излиза от този жив труп. Наведе се да разгледа лицето, но не можа да открие и най-слабата прилика. Отдръпна се ужасен. Ларвите на мухите се гърчеха в страшните язви по гърба на окаяника.
—
Гласът изграчи потвърдително.
— Какво правиш тук?
— Умирам. — Той говореше напълно безизразно.
Том клекна и се вгледа в лицето на брат си отблизо. Той беше още толкова ужасен, че не можеше нито да говори, нито да реагира. Сложи ръка върху рамото на брат си.
— Какво се случи?
Мъжът затвори очи за миг, после отново ги отвори.
— По-късно.
— Разбира се. Какви ги върша? — Том се изви: — Върнън, иди и доведи Дон Алфонсо и Сали. Кажи им, че сме намерили Филип и че ще направим лагер тук.
Том продължи да гледа лицето на брат си, без да успее да скрие шока си. Филип беше прекалено спокоен… сякаш вече се бе предал на смъртта. Беше толкова неестествено. В очите му се четеше умиротвореност и пълна апатия.
Дон Алфонсо пристигна и изглеждаше наистина доволен, че са открили човек, а не демон. Веднага се залови да разчиства мястото за лагера.
Когато Филип видя Сали, той извади лулата си и примигна.
— Аз съм Сали Колорадо — каза тя и взе ръката му в своята.
Филип се опита да кимне.
— Трябва да ви почистим и да ви лекуваме.
— Благодаря.
Те го пренесоха до реката, направиха постелка от бананови листа, сложиха го да легне върху тях и го съблякоха. Тялото му бе покрито с рани, много от които се бяха инфектирали, а в някои от тях пълзяха ларви. Ларвите се бяха оказали спасителен дар, тъй като се хранеха със септичната течност и намаляваха вероятността от гангрена. Том видя, че в някои от тях, където ларвите бяха работили, вече се бе появила нова тъкан. Другите не изглеждаха чак толкова добре.
Той погледна брат си, изпълнен с раздиращо състрадание. Нямаха хапчета, нямаха антибиотици, не разполагаха с превръзки. Само с билките на Сали. Измиха го внимателно и го пренесоха обратно до поляната, сложиха го да легне гол върху палмовите листа, близо до огъня.
Сали започна да сортира снопчетата от билки и корени, които беше събрала.
— Сали е лечителка — каза Върнън.
Филип прошепна:
— Бих предпочел инжекция амоксицилин.
— За съжаление, нямаме.
Филип се отпусна върху листата и затвори очи. Том се зае с раните, отстранявайки некрофиралата тъкан, като ги проми и ги почисти от ларвите. Сали ги поръси с билков антибиотик и превърза върху тях счукана дървесна кора, която бе стерилизирала в кипяща вода и после бе изсушила на огън. Изпраха и изсушиха дрипите му, след което го преоблякоха в тях, тъй като нямаха нищо друго. Свършиха чак когато слънцето залязваше. Подпряха го да седне и Сали му подаде чаша билков чай.
Филип я взе. Изглеждаше по-добре.
— Сали, обърни се, моля те. Искам да видя дали нямаш крила на гърба си.
Тя се изчерви.
Филип отпи една глътка, след това още една. Междувременно Дон Алфонсо бе наловил половин дузина риба в реката и сега я печеше на шиш на огъня. Миризмата на печена риба се разнасяше надалеч.
— Странно е, че нямам никакъв апетит — каза Филип.
— Не е необичайно за човек, премалял от глад — успокои го Том.
Дон Алфонсо им поднесе рибата върху листа. Ядяха мълчаливо. По едно време Филип заговори:
— Ето ни всички тук. Едно малко семейно обединение в хондураската джунгла. — Той се огледа, очите му блестяха, после произнесе: — „G“.
Настъпи тишина, след което Върнън прошепна:
— „H“.
— „O“ — каза Том.
— „S“ — завърши Филип.
Помълчаха замислени.
— Дяволите да го вземат: „T“ — извика Върнън.
— Върнън трябва да измие чиниите! — иззлорадства Филип.
Том се обърна да обясни на Сали:
— Това е една игра, която обичахме да играем — произнесе той с глупава усмивка.
— Вече наистина вярвам, че сте братя.
— Нещо такова — каза Върнън. — Освен ако Филип не е магаре.
Филип се изкикоти:
— Бедният Върнън. Ти винаги оставаше последен в кухнята, нали?
— Радвам се, че си по-добре — погледна го Том.
Филип обърна към него хлътналото си лице:
— По-добре съм.
— Май се каниш да ни кажеш какво се случи?
Лицето на Филип стана сериозно и цялата му дяволитост изчезна:
— Това е история, която идва от сърцето на мрака. Сигурни ли сте, че искате да я чуете?
— Да — каза Том. — Искаме да я чуем.
42.
Филип грижливо напълни лупата си от кутията с Дънхил Ърли Морнинг и я запали. Движенията му бяха бавни и замислени.
— Единственото нещо, което не ми взеха, беше тютюнът ми и лулата, слава Богу. — Той бавно пусна едно облаче. Очите му бяха притворени, сякаш се опитваше да събере мислите си.
Том използва случая, за да разгледа лицето му. Сега, когато бе чисто, можеше да разпознае фините, аристократични черти на брат си. Брадата му придаваше леко разпуснат вид, с което невероятно много заприличваше на баща им. Но лицето все пак беше различно: нещо се бе случило на брат им, нещо толкова ужасно, че бе състарило чертите му.
Филип отвори очи и започна:
— След като ви оставих двамата, взех полет обратно за Ню Йорк и потърсих стария приятел на татко, Маркъс Аурелиъс Хаузър. Предполагах, че той ще знае най-добре къде може да е отишъл татко. Открих го — изтупан, парфюмиран простак. Само след два телефонни разговора той успя да разбере, че татко е тръгнал към Хондурас, затова сметнах, че е подготвен и го наех. Излетяхме за Хондурас; той организира експедиция и нае дванайсет войници и четири лодки. Финансира начинанието, като ме принуди да продам прекрасния малък акварел на Паул Клее, който татко ми даде…
— О, Филип — не издържа Върнън. — Как можа?
