Тайният кодекс

Дори по пътеката бе достатъчно трудно, но сега вървенето стана почти невъзможно. Натъкваха се на толкова плътни стени от папрати и лиани, които сякаш ги отблъскваха назад. Пълзяха и се катереха по падналите дървета, газеха в заблатени мочурища, в кал до кръста. Растенията бяха пълни с мравки и жилещи насекоми, които, разтревожени от появата им, се спускаха върху тях яростно, пълзяха в косите им, падаха в яките и ги хапеха и жилеха. Филип си патеше най-много от всички в хамака, докато го влачеха през плътния гъсталак. Но Дон Алфонсо настояваше да се движат встрани от пътеката.

Беше истинско безумие. Дъждът не спираше. На всеки няколкостотин ярда се редуваха, като двама проправяха пътеката, а след тях другите двама носеха хамака с Филип. Два дни продължиха все така със скоростта от двеста ярда в час, без почивка въпреки пороя, газейки през дълбоката кал. Повечето от копчетата на ризата на Том се бяха откъснали, липсваха цели парчета от обувките му и изранените му стъпала се подуваха и го боляха. Останалите се намираха в същото окаяно състояние. В гората нямаше никакъв дивеч. Дните се сливаха в дълга, безкрайна борба за оцеляване през сумрачен гъсталак и мочурища, където бяха така безпощадно нажилени и нахапани, че кожите им заприличаха на зебло. Сега и четиримата носеха Филип, и понякога се налагаше да си починат час, за да го пренесат дванайсетина ярда по-нататък.

Том загуби всяка представа за време. Краят наближаваше, осъзна той: моментът, когато нямаше да могат да продължат напред. Чувстваше се странно, с олекнала глава. Нощите и дните се сливаха неразличими. Той падна в калта и остана да лежи, докато Сали не го вдигна, а после, половин час по-късно, той трябваше да направи същото за нея.

Стигнаха до открито място — едно огромно дърво бе паднало и с това откриваше пролука в горския балдахин. Теренът наоколо беше относително равен. Дървото бе паднало по такъв начин, че човек можеше да се приюти под огромния му дънер.

Том едва пристъпваше. По мълчаливо съгласие всички спряха за лагер. Той се чувстваше до такава степен изтощен, че се питаше дали ако легне, ще бъде в състояние отново да се изправи. С последни сили отсякоха няколко здрави клона и ги окастриха, облегнаха ги о дънера и направиха покрив от папратови клони. Изглежда беше около обяд. Те се провряха отдолу и се струпаха един до друг, лягайки направо върху мократа земя, сред два инча кал. По-късно Сали и Том направиха нов опит за лов, но се върнаха с празни ръце. Когато тъмнината се спусна, те се вмъкнаха при останалите под дънера. На умиращата светлина Том погледна брат си Филип. Той беше в ужасно състояние. Беше вдигнал температура и бе в полусъзнание. Страните му бяха хлътнали и под очите му се чернееха дълбоки кръгове; ръцете му приличаха на клечки с подути лакътни стави. Някои от инфекциите се бяха подновили и по тях се виждаха нови ларви. Том го гледаше и сърцето му се късаше. Филип умираше.

Дълбоко в себе си Том знаеше, че никой от тях няма да напусне това отвратително малко сечище.

Равнодушието от надвисващата заплаха да умрат от глад ги завладя напълно. Том лежа буден почти цялата нощ. Дъждът валя през цялото време и едва на развиделяване взе да утихва. За пръв път от седмици насам той успя да види синьо небе — безупречно чисто. Слънчевите лъчи се процеждаха между клоните на дърветата и хванали рояците насекоми, ги превръщаха в трептящи вихрушки от светлина. От гигантския дънер се надигаше пара.

В това имаше такава ирония — пролуката между дърветата оформяше съвършен изглед към Сиера Азул. Бяха се движили почти седмица в противоположната посока, а планината изглеждаше по-близко от когато и да било: върховете пробиваха парцаливите облаци, толкова сини, като късове сапфир. Том вече не усещаше глад. „Това прави накрая с теб гладът“, помисли си той.

Почувства нечия ръка върху рамото си. Беше Сали.

— Ела за малко. — Гласът й звучеше мрачно.

Том изпита страх.

— Да не е станало нещо с Филип?

— Не. С Дон Алфонсо.

Том се изправи и последва Сали по протежението на дънера, където Дон Алфонсо бе оставил хамака си направо върху мократа земя. Той лежеше на една страна, загледан в Сиера Азул. Том клекна до него и хвана старата му, набръчка ръка. Беше топла.

— Съжалявам, Томасито, но аз съм един безполезен старец. Толкова безполезен, че умирам.

— Не говорете така, Дон Алфонсо. — Той сложи дланта си върху челото му и усети, че гори.

— Смъртта ме вика и никой не може да й каже: „Ела другата седмица, сега имам работа.“

— Да не би миналата нощ да сте сънували Свети Петър или нещо такова? — попита Сали.

— Не е нужно да сънуваш непременно Свети Петър, за да разбереш кога е дошъл краят.

Сали погледна Том.

— Имаш ли представа какво му е?

— Без диагностични тестове, кръвна проба и микроскоп…

Той преглътна и се изправи, борейки се със слабостта, която напираше да го завладее. „Ето, че се случи“, помисли си. Това го разгневи. Не беше честно.

Той тръсна глава да се освободи от безполезните мисли и провери как е Филип. Спеше. И той като Дон Алфонсо имаше висока температура и Том не беше сигурен дали изобщо щеше да се събуди. Върнън запали огън, въпреки увещанията на Дон Алфонсо да не го прави и Сали свари лечебен чай. Цялото му лице се отпусна и сякаш се обърна навътре, кожата му загуби цвят и придоби восъчен оттенък. Дишаше затруднено, но все още бе в съзнание.

— Ще изпия чая ти, Лечителко — каза той, — но дори твоето лекарство няма да ме спаси.

Тя коленичи до него:

— Дон Алфонсо, говорите само за умиране. Не можете ли да говорите за нещо друго?

Той взе ръката й:

— Не, Лечителко, моето време настъпи.

— Не можете да го знаете.

— Моята смърт беше предречена.

— Не искам да слушам повече абсурди. Вие не можете да гледате в бъдещето.

— Когато бях малък, се бях разболял от лоша треска и майка ми ме заведе при една bruja, вещица. Та тя каза, че не ми е дошло още времето, че ще умра далече от дома, сред чужденци, край сини планини. — Той вдигна поглед към Сиера Азул, която се виждаше в пролуката между върховете на дърветата.

— Може да е имала предвид някакви други сини планини.

— Лечителко, тя говореше точно за тези планини, които са сини като самия велик океан.

Сали преглътна една сълза.

— Дон Алфонсо, не говорете глупости.

При тези думи индианецът се усмихна:

— Не е ли прекрасно, когато старец като мен умира, едно красиво момиче да ридае край смъртното му ложе?

— Това не е смъртното ви ложе и аз не плача.

— Не се тревожи, Лечителко. Това не ме изненадва. Тръгнах на това пътешествие, знаейки, че то ще бъде последно. Бях ненужен в Пито Соло. Не исках да умра в колибата си като немощен, изглупял старец. Аз, Дон Алфонсо Босуас, исках да умра като мъж. — Той млъкна, пое си дъх и потрепери. — Само не знаех, че ще умра под изгнил дънер в смърдящата кал и ще ви оставя сами.

— Тогава не умирайте! Ние ви обичаме, Дон Алфонсо. Да я вземат дяволите онази bruja!

Дон Алфонсо взе ръката й и се усмихна.

— Лечителко, има само едно нещо, което вещицата не позна. Тя каза, че съм щял да умра сред чужденци. А това не е истина. Аз умирам сред приятели.

Той притвори очи и промърмори нещо, след което душата му го напусна.

45.

Сали се разплака. Том стоеше и гледаше настрани, чувствайки как безпричинният му гняв расте. Той