отиде в гората. Там откри тиха поляна и седна на един дънер, стискайки и разпускайки юмруци. Старецът нямаше право да ги изоставя. Той се бе предал на суеверието. Приказваше само за умиране — и то само защото бе зърнал някакви си сини планини.
Том си спомни първия път, когато бе видял Дон Алфонсо. Седеше на нисък стол в колибата си, размахваше мачетето си и се шегуваше. Имаше чувството, че оттогава е минал цял един живот.
Изкопаха гроб в калната земя. Това беше бавна, изтощителна работа, а те бяха толкова отслабнали, че им се виеше свят от всяко усилие. Том не преставаше да мисли: „Кога ще се наложи да правя същото за Филип? Утре?“ Гробът беше готов по пладне, увиха тялото на Дон Алфонсо в хамака му, търкулнаха го в прогизналата яма и хвърлиха малко влажни цветя отгоре. После запълниха гроба с кална пръст. Том направи груб кръст, като сплете клони и го заби откъм главата. След това застанаха неловко край него.
— Искам да кажа няколко думи — прокашля се Върнън.
Той стоеше, полюлявайки се, с разрошена коса и брада. Дрехите висяха върху тялото му. Приличаше на просяк.
— Дон Алфонсо — започна той и гласът му секна. Той се изкашля. — Ако все още сте някъде наоколо, преди да сте се отправили към Златните порти, останете още мъничко и ни помогнете да се измъкнем оттук. Става ли, старче? Ние сме в лошо положение.
— Амин — каза Сали.
По небето започнаха да се търкалят тъмни облаци и слънцето се скри. Чуха се гръмотевици и по листата над главите им затрополиха тежки капки.
Сали се приближи до Том:
— Мисля да отида на лов.
Том кимна. Той взе въдицата и реши да си опита късмета в реката, която бяха преминали, на около миля назад. Върнън остана да се грижи за Филип.
Върнаха се в късния следобед. Сали не бе простреляла нищо, Том носеше една рибка, която тежеше не повече от шест унции. Докато бяха далеч от лагера, Филип бе развил висока температура и бълнуваше. Очите му бяха отворени и блестяха трескаво, движеше главата си неспирно напред-назад, мърморейки неразбираеми фрази. Том беше сигурен, че брат му умира. Когато се опитаха да го вдигнат и да го накарат да пие чая, който Сали бе сварила, той започна да удря и да блъска чашата. Свариха рибата с корени от маниока и започнаха да хранят с лъжица Филип, който най-сетне се беше укротил. Останалото разделиха помежду си. След това се вмъкнаха под дънера, докато дъждът се изливаше и чакаха да мръкне.
Том се събуди пръв, точно преди разсъмване. Положението на Филип се бе влошило през нощта. Той се мяташе и бълнуваше, дърпаше яката си, лицето му изглеждаше хлътнало и съсухрено. Том изпита отчаяние. Не разполагаха с лекарства, нито с медицински принадлежности. Билковите церове на Сали бяха неефикасни срещу тази силна треска.
Върнън стъкна огън и те насядаха около него в пълна тишина. Тъмните папрати се издигаха над тях като заплашителна тълпа от хора, които кимаха глави в такт с дъждовните капки и хвърляха мъждиви сенки над убежището им.
Най-сетне Том наруши мълчанието.
— Ще се наложи да останем тук, докато Филип се оправи.
Сали и Върнън кимнаха, макар да знаеха, че Филип няма да се оправи.
— Трябва да се опитаме непременно да уловим някакъв дивеч, риба и да съберем ядливи растения. Ще използваме това време да възстановим силите си и да се подготвим за дългото пътуване към дома.
Отново всички се съгласиха.
— Добре — каза Том и се изправи. — Да се хващаме тогава за работа. Сали отива на лов. Аз отивам да си взема въдицата и кукичките. Върнън, ти оставаш тук да се грижиш за Филип. — Той се огледа. — Няма да се предаваме.
Те се изправиха на несигурните си крака и Том забеляза малко повече енергичност в движенията им. Събра такъмите си и се отправи към джунглата. Отдалечаваше се по права линия от Сиера Азул, като правеше нарези от страната на папратите, край които минаваше, за да маркира пътя си и се оглеждаше за ядливи растения. Дъждът продължаваше да се лее на потоци. Два часа по-късно се върна изтощен с малко гущерче, което бе хванал, за да използва за стръв. Той го закачи на кукичката и я хвърли в кипящия порой.
След пет часа, докато все още бе достатъчно светло, за да се върне в лагера, той заряза всичко. Бе загубил три от петте кукички и доста от кордата, но не можеше да се похвали с никакъв улов. В лагера завари Върнън да кладе огън. Сали още не се бе прибрала.
— Как е Филип?
— Не е добре.
Той отиде при брат си и го погледна. Филип бе потънал в неспокоен сън, като от време на време изплуваше от дрямката и промърморваше по някоя фраза. Посивялото му лице уплаши Том; напомняше му за последните мигове на Дон Алфонсо. Филип изглежда водеше едностранен разговор с баща им, накъсана серия от обиди и обвинения. Спомена и неговото име, после името на Върнън, майка си, която не бе виждал от двайсет години. А после Филип изглежда сънуваше, че е на детско парти за рожден ден. Беше неговият пети рожден ден, той отваряше подаръците и ги обявяваше радостно.
Том се отдалечи натъжен. Седна до Върнън край огъня. Върнън прехвърли ръка през рамото му.
— Така е през целия ден. — Той му подаде канче с чай.
Том го взе и отпи. Собствените му ръце приличаха на ръце на старец, с издути жили и на петна. Стомахът му бе хлътнал, но той не чувстваше глад.
— Сали още ли не се е върнала?
— Не, но чух няколко изстрела.
В този миг се чу шумолене на храсти и Сали се появи.
— Не извади ли късмет? — попита Том.
Тя поклати глава и избърса калта по лицето си.
— Съжалявам.
— Утре — каза Том, — ако стана рано, мога да успея да стигна реката, където намерихме Филип. Няма да съм тук цяла нощ, но реката е голяма и съм сигурен, че ще наловя много риба.
— Страхотна идея, Том — каза Върнън с пресилен ентусиазъм.
— Няма да се предадем.
— Не — каза Сали.
Върнън поклати глава.
— Питам се какво би си помислил татко, ако ни видеше сега.
Том въздъхна. Изобщо не мислеше за Максуел Бродбент. Ако знаеше какво бе направил, да изпрати тримата си сина на сигурна смърт… Но не му се мислеше за това. Не оправдаха надеждите му, докато беше жив, а сега щяха да го разочароват след смъртта му.
Том се загледа в огъня, след което попита:
— Яд ли те е на татко?
Върнън се поколеба.
— Да.
Том направи безпомощен жест с ръка:
— Мислиш ли, че ще можем да му простим?
— Има ли значение?
Том се събуди призори със странно чувство на натиск в основата на черепа си. Беше още тъмно и валеше. Звукът на дъжда сякаш отекваше в главата му. Той се обърна върху влажната земя и натискът премина в болка. Седна, колкото да установи с изненада, че едва ли ще може да се изправи. Отпусна се отново назад — виеше му се свят, когато впереше очи в тъмнината, се появяваха объркани спирали в червено и кафяво и мракът се изпълваше с шепнещи гласове. Той чу нежното, тревожно бъбрене на маймунчето до себе си. Огледа се и най-накрая го забеляза — седеше съвсем близо до него и издаваше тревожни премляскващи звуци. Разбра, че нещо не е наред.
Беше нещо повече от ефекта на глада. Том осъзна, че е болен. „О, Господи“, помисли си той, „не сега.“
