— Как се чувстваш?
— Малко слаб в коленете, но иначе в добро настроение. Краката ми са почти излекувани. След ден-два ще мога да вървя.
— Срещна ли се вече с този тип Борабей?
— О, да. Ексцентричен тип. Целият е изрисуван, дискове, татуировки…
— Изглеждаш като нов човек, Филип.
— И ти, Том.
Настъпи неловка тишина, прекъсната от изстрел.
— Здравейте! Братя!
— А, Борабей се е върнал — каза Филип.
Том излезе от колибата и видя най-изумителния дребен индианец да пресича поляната. Горната част на тялото и лицето му бяха боядисани в червено, имаше черен кръг около очите и яркожълти ивици, които пресичаха по диагонал гръдния му кош. Около горната част на ръцете му беше вързана перушина. Беше напълно гол, с изключение на препаската. През корема му минаваше груб белег. Беше с черна коса, подстригана късо, а очите му имаха необикновен лешников цвят, почти зелен. Лицето му бе удивително красиво, с деликатни черти, кожата — гладка и еластична.
Той пристъпи към огъня, в едната си ръка държеше тръба за издухване на стрели, а в другата мъртво животно от някаква непозната порода.
— Братя, донесох месо — каза Борабей на английски и се усмихна. После пусна животното на земята и го прекрачи. Прегърна Том два пъти, като го целуна от двете страни. После отстъпи и сложи ръка на гърдите си:
— Казвам се Борабей, братя.
— Аз съм Том.
— А аз — Джейн — каза Сали.
Борабей се обърна.
— Джейн? Не си ли Сали?
Тя се усмихна.
— Просто се пошегувах.
— Ти, аз, той, ние сме братя — завърши Борабей, като прегърна още няколко пъти официално Том, целувайки го отново.
— Благодаря ти, че ни спаси живота — каза Том.
— Благодаря. Яде ли супа?
— Да. Беше много вкусна.
— Борабей е добър готвач. Трябва да ядеш повече.
— Къде си научил английски?
— Майка ми ме научи.
— Добре говориш.
— Говоря лошо. Но ще се науча от вас и после говоря по-хубаво.
— По-добре — поправи го Сали.
— Благодаря. Някой ден ще отида в Америка с вас, братя.
Това изненада Том. Тук, на това място, толкова далеч от всяка цивилизация, хората все още искаха да отидат в Америка.
Борабей погледна маймунчето, което бе заело обичайното си място в джоба на Том.
— Тази маймунка все плачеше и плачеше, докато ти беше болен. Как се казва?
— Рошавия Неудачник — отвърна Том.
— Защо не я изядохте, когато умирахте от глад?
— Защото съм привързан към нея. Пък и няма да излезе повече от една хапка.
— А защо я наричате Рошавия Неудачник? Какво значи това?
— Ами-и-и, това е прякор за животно, което има козина и на което не му е провървяло кой знае колко.
— Ясно. Научих нова дума,
Сали го поправи:
— Искам
— Благодаря. Казвайте ми, когато бъркам. — Индианецът протегна пръст към маймунката. Тя го хвана с малката си лапичка и го погледна, после изписука и отново се сгуши в джоба на Том.
Борабей се усмихна.
— Рошавия Неудачник мисли, че искам да го изям. Знае, че ние, Тара, обичаме маймуни. Сега ще приготвя храната. — Той отиде до дивеча и го понесе заедно с една тенджера към края на поляната. Щеше да го одере и да го изчисти от вътрешностите.
— Още съм много объркан — каза Том и придърпа пъна, на който седеше, към Сали. — Откъде се взе този Борабей?
— Не знам повече от теб. Борабей ни завари всички болни и умиращи под дънера. Той разчисти мястото, направи колиби, премести ни в тях, нахрани ни, излекува ни. Събра много билки и дори някои твърде странни насекоми — можеш да ги видиш всичките в колибата му. Използва ги за лекарства. Аз първа се оправих. Това стана преди два дни. После му помагах да готви и да се грижи за вас. Треската, която имахме беше кратка, но силна. Не е малария, слава богу, и няма да има остатъчни ефекти. Ако човек не умре първите два дни, минава. Изглежда точно от това умря Дон Алфонсо — Борабей каза, че старите хора са много по-податливи.
При споменаването на стареца Том усети, че го пронизва болка.
— Знам — каза Сали, — и на мен ми липсва.
— Никога няма да го забравя — него и мъдрите му думи. Трудно ми е да повярвам, че вече го няма.
Отсреща Борабей режеше месото на късове и ги хвърляше в тенджерата. Той тананикаше някаква мелодия, която се приближаваше и отдалечаваше с бриза.
— Спомена ли нещо за Хаузър и тия с него и какво ще правят в Сиера Азул?
— Не. Не иска да говори за това. — Тя го погледна и се поколеба: — В един момент тогава си помислих, че с нас е свършено.
— Да.
— Спомняш ли си какво ти казах?
— Много добре.
Тя се изчерви силно.
— Да не би да искаш да си вземеш думите обратно? — попита Том.
Тя поклати глава и русата й коса се разпиля по раменете.
— Никога.
— Добре — усмихна се Том и взе ръката й в своята. Това, през което бяха минали, по някакъв начин бе задълбочило красотата й, бе я направило по-загадъчна, по-духовна. Онази заядлива, отбранителна острота бе изчезнала. Близостта на смъртта ги беше променила всички.
Борабей се върна с няколко сурови мръвки, увити в листо.
— Рошав! — извика той и издаде със зъби звук, подобен на смучене. Маймунчето се показа от джоба на Том. Индианецът протегна ръка и след кратко писукане то грабна едно парче месо и го лапна. После се пресегна за друго, сумтейки от удоволствие.
— С Рошавия Неудачник вече сме приятели — каза Борабей и се усмихна.
Онази нощ треската на Върнън премина. Той се събуди на следващата сутрин бодър, но все още слаб. Борабей се въртеше около него и изливаше в гърлото му всевъзможни билкови отвари. Прекараха целия ден в лагера, докато индианецът търсеше храна. Върна се чак следобед и извади от торбата, изплетена от палмови листа корени, плодове, ядки и прясна риба. До мръкнало пекоха, опушваха и осоляваха храната, след което я увиха в сухи листа и трева.
— Отиваме ли някъде? — попита Том.
— Да.
