Тайният кодекс

— Добре, добре, продължавай — махна Филип с ръка.

— Та този мъж, казвам, си взел жена от племето Тара. И тази жена е майка ми.

— Той се е оженил за твоята майка? — вдигна вежди Том.

— Разбира се, че се е оженил за майка ми — каза Борабей. — Как иначе щяхме да сме братя, братко?

Том онемя от шока, когато смисълът на думите на Борабей стигна до съзнанието му. Той се вторачи в индианеца, сякаш го виждаше за първи път. Погледът му мина по боядисаното лице, татуировките, зелените очи, високото чело, упоритата извивка на устните, по фино очертаните скули.

— Мили Боже — пое си дъх той.

— Какво? — попита Върнън. — Том, какво има?

Том се обърна към Филип и видя, че големият му брат е също тъй смаян. Филип се изправи бавно и се втренчи в Борабей.

Борабей продължи:

— След като татко се оженил за майка ми, тя ме е родила. Казвам се Борабей, на името на баща ми.

— Борабей — промърмори Филип. И додаде: — Бродбент.

Настъпи дълга тишина.

— Не виждате ли? Борабей, Бродбент — това е едно и също име!

— Ти мислиш, че ни е брат?! — попита Върнън объркано, най-сетне схванал.

Никой не отговори. Филип пристъпи към Борабей и се наведе към лицето му, сякаш той беше някакъв изрод. Борабей се отмести, извади лулата от устата си и се засмя нервно.

— Какво видя, братко, призрак ли?

— В известен смисъл, да. — И той протегна ръка и докосна лицето му.

Борабей стоеше спокойно, без да помръдне.

— Мили боже — прошепна Филип. — Ти си наш брат! Ти си най-големият брат. Господи, аз не съм първородният. Аз съм вторият, а никога не съм го знаел.

— Точно това казах! Ние всички сме братя. Какво си мислехте, че казвам, когато произнасях „братко“? Мислехте, че се шегувам?

— Не допускахме, че говориш буквално — каза Том.

— Защо, мислите, ви спасих живота?

— Не знаехме. Изглеждаше ни като светец.

Борабей се засмя.

— Аз, светец? Шегуваш се, братко! Ние всички сме братя. Баща ни е един — Масерал Борабей. — Той изпъчи гърди.

— Бродбент. Името е Бродбент — поправи го Филип.

— Борабей. Аз не говоря добре. Поправяйте ме. Бях толкова дълго Борабей, че ще си остана Борабей.

Сали се засмя. Беше станала и обикаляше около огъня.

— Сякаш си нямахме достатъчно Бродбент, ами се пръкна и още един! Четирима! Светът да му мисли!

Върнън, който последен схвана за какво става дума, пръв се окопити. Той се изправи и пристъпи към Борабей.

— Много се радвам, че си ми брат — каза той и го прегърна силно. В първия момент индианецът изглеждаше малко изненадан, но после се засмя и отговори на прегръдката в индиански стил.

Том се приближи и подаде ръка. Борабей го изгледа неразбиращо.

„Това е брат ми и дори не знае как да се здрависа“, помисли си той. Усмихна се и прегърна Борабей, след което получи серия ритуални прегръдки. Отстъпи назад, гледайки братовото си лице — и видя в него самия себе си. Себе си, баща си, братята си.

Филип го последва. Протегна ръка:

— Борабей, аз не съм много по прегръдките и целувките. Ние, гринговците, се здрависваме. Ще те науча. Подай ръка.

Борабей подаде ръката си. Филип я стисна и разтърси здраво. Ръката на индианеца увисна и когато Филип я отпусна, той я изтегли и я огледа, сякаш да провери дали не е повредена.

— Е, Борабей — каза Филип, — добре дошъл в клуба. Клуб на прецаканите синове на Бродбент. Списъкът на членовете му расте от ден на ден.

— Какво означава това, този клуб на прецаканите?

Филип махна с ръка:

— Няма значение.

Сали се приближи и прегърна Борабей.

— Аз не съм Бродбент — каза тя с усмивка, — и слава богу!

Седнаха всички край огъня и отново настъпи тишина.

— Каква трогателна семейна сбирка — каза Филип, клатейки глава изумено. — Скъпият ни стар татко е пълен с изненади дори след смъртта си.

— Точно това исках да ви кажа — прекъсна го Борабей. — Татко не е мъртъв.

50.

Нощта се бе спуснала, но това нямаше значение в дълбините на гробницата, където не бе прониквала светлина хиляди години. Маркъс Хаузър стъпи върху разбития трегер в дълбокото пространство и вдиша студения прах на столетията. Странно, но той бе свеж и чист, без никакъв намек за гниене и разложение. Хаузър освети наоколо с мощния халогенен лъч и разпилените отблясъци на злато и нефрит затрептяха, примесени с потъмнели кости и прах. Скелетът, някога богато окичен, лежеше върху каменна погребална платформа, с изрязани върху нея йероглифи.

Хаузър се приближи и измъкна един златен пръстен. Беше стоял твърде дълго около потъмнялата кост на пръста. Беше великолепен, украсен с нефрит, изрязан във формата на глава на ягуар. Той го пусна в джоба си и се зае да разглежда останалите неща — златна огърлица, някакви висулки от нефрит, друг пръстен. Прибра в джоба си по-дребните предмети от злато и нефрит и бавно обиколи погребалната зала.

Черепът лежеше на отсрещния край на погребалната платформа. С течение на времето челюстта се бе отпуснала и бе зейнала широко, придавайки на черепа учуден израз, сякаш изобщо не можеше да повярва, че е мъртъв. Плътта почти се бе стопила, но на върха на главата се виждаше част от хлабаво сплетена коса. Хаузър се пресегна и вдигна черепа. Челюстта увисна. Предните зъби бяха изпилени.

„Уви, бедни ми Йорик.“

Той плъзна светлината по стените. Сивкави стенописи, помътнели от клей и хумус. В ъглите лежаха парчета от делви, пълни с прах, в обща купчина. Може би резултат от древно земетресение. Тънки коренчета пронизваха тавана и висяха в объркано кълбо в мъртвия въздух.

Хаузър се обърна към лейтенанта:

— Това ли е единствената гробница тук?

— От тази страна на пирамидата, да. Все още проверяваме другата. Ако са симетрични, сигурно и там ще има нещо подобно.

Хаузър поклати глава. Не би могъл да намери Макс, където и да е в пирамидата. Беше съвсем очевидно. Беше се погребал като Тутанкамон, на недостъпно място. Това беше съвсем в негов стил.

— Лейтенант, съберете хората. Искам да говоря с тях. Трябва да изследваме този град педя по педя от изток до запад.

— Да, сър.

Той осъзна, че продължава да държи черепа. Хвърли му един последен поглед и го запокити. Той се удари в пода глухо и се пръсна, сякаш бе направен от хоросан. Долната челюст се търкулна, като се завъртя