порнографски филм — не си в състояние да го изключиш, но накрая се ругаеш за изгубеното време и енергия. Той опита. Направи всичко, което можеше. Сега трябваше да мисли за друго решение на проблема.
На входа се появиха двама войници, поддържайки под мишниците тялото.
— Какво да правим с това нещо, шефе?
Хаузър посочи с вилицата си, устата му беше пълна с яйца:
— Долу в бездната!
Те се отдалечиха, а Хаузър завърши закуската си. Белият град беше голямо, обрасло с растителност място. Макс би могъл да бъде погребан навсякъде. Проблемът беше, че селото бе настръхнало и нямаха много шансове да пипнат друг заложник и да измъкнат информация от него за точното местоположение на погребението. От друга страна той самият не гореше от желание да рови наоколо в това гъмжащо от плъхове място през следващите две седмици.
Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади алуминиевото цилиндърче. За една минута ритуалът бе извършен и пурата — запалена. Вдъхна дълбоко, усещайки успокояващия ефект на никотина от дробовете към тялото си. Всички проблеми могат да бъдат сведени до точки и подточки. В този случай бяха две: да намери гробницата сам, или да накара някой друг да я намери вместо него. Ако накараше някой друг да го направи, кой трябваше да е този човек?
— Лейтенант?
Лейтенантът, който чакаше сутрешните му заповеди, приближи и козирува.
—
— Искам да изпратя някого нагоре по пътеката да разбере какво е състоянието на братята Бродбент.
— Да, сър.
— Не ги закачайте и не позволявайте да усетят присъствието ви. Искам да разбера как са, дали продължават напред, или са се върнали — всичко, което можете да разберете.
— Да, сър.
— Тази сутрин ще започнем с пирамидата. Ще отворим този край с динамит и ще си проправяме път в движение. Подгответе експлозивите и хората, да са на линия след час. — Той остави подноса на земята и се изправи, премятайки през рамо „Щаер“-а. Независимо дали щеше да намери Макс в пирамидата или не, той знаеше, че войникът трябва непрекъснато да се занимава с нещо — и да се забавлява. Е, една голяма експлозия щеше да свърши работа.
Слънчева светлина. За първи път от две седмици насам. Щеше да е приятно да работи на слънце за разнообразие.
47.
Смъртта дойде за Том Бродбент, но не покрита с черна мантия и с коса. Дойде като грозно, свирепо лице на червени и жълти ивици, с настръхнала зелена козина, със зелени очи, черна коса и изпилени бели зъби. Наведе се към него и го побутна с пръсти. Но смъртта, която Том очакваше, не беше пристигнала. Вместо това ужасяващото същество му изля някаква гореща течност в гърлото, после повтори. Той се съпротивляваше безволево, но после се предаде, преглътна я и заспа.
Събуди се с неприятно чувство за сухота в гърлото и пулсираща болка в главата. Намираше се в сламена колиба и лежеше в сух хамак. Беше облечен в чиста тениска и къси панталони. Отвън слънцето грееше и джунглата беше изпълнена със звуци. Потрябва му доста време да си спомни кой е и какво правеше тук, но после паметта му се върна и парчетата започнаха да се наместват: изчезването на баща му, странното завещание, пътуването по реката, шегите и поговорките на Дон Алфонсо, малкото сечище с изглед към Сиера Азул, умирането под изгнилия дънер в дъжда.
Струваше му се, че всичко това се е случило много, много отдавна. Чувстваше се обновен, прероден и крехък като бебе.
Той повдигна глава нагоре, доколкото безумното главоболие позволяваше. Хамакът до него беше празен. Усети, че сърцето му се свива. Кой беше лежал в този хамак? Сали? Върнън? Кой беше умрял?
— Хей! — извика той слабо, опитвайки се да седне. — Има ли някой тук?
Отвън се чу някакъв звук и влезе Сали.
Появата й беше като внезапно изгряло злато.
— Том! Толкова се радвам, че вече си по-добре.
— О, Сали, видях, че хамакът е празен и си помислих…
Тя се приближи и стисна ръката му:
— Все още всички сме тук.
— Филип?
— Още е болен, но е много по-добре. Върнън утре би трябвало да е по-добре.
— Какво се случи? Къде сме?
— На същото място. Трябва да благодариш на Борабей, когато се върне. Той отиде на лов.
— Борабей?
— Планински индианец. Той ни намери и ни спаси. Грижеше се за нас и ни лекуваше.
— Защо?
— Не знам.
— Колко време бях болен?
— Всички боледувахме около седмица. Имали сме треска, която той нарече
Том се опита да седне.
— Още не бива — възпря го тя и му помогна отново да легне. — Пийни от това.
Той пое канчето, пълно със сладка напитка и го изпи до дъно. Малко след това усети силен глад.
— Мирише ми на нещо много вкусно.
— Сварена гугутка а ла Борабей. Ще ти донеса малко. — Тя го погали по бузата.
Том вдигна очи към нея, припомняйки си отново всичко.
— Ще мине доста време, преди да го преодолеем.
— Да.
— Да караме стъпка по стъпка.
Той кимна. Изяде супата, която Сали му донесе и потъна в дълбок сън. Когато се събуди, от главоболието нямаше и следа и той успя да стане от хамака и да излезе навън. Краката му бяха сякаш от гума. Огледа се. Намираха се на същото сечище със същото паднало дърво, но сега то изглеждаше по съвсем различен начин — от влажен гъсталак се бе превърнало в слънчев, открит лагер. Мократа земя бе застлана с папратови клони като с пружиниращ, зелен килим. Имаше две спретнати колиби, покрити с палмови листа и огнище, около което бяха сложени пънове за сядане. Слънчевите лъчи проникваха през високите корони на дърветата, а в пролуката между тях се виждаше Сиера Азул, пурпурна на фона на синьото небе. Сали седеше близо до огъня и когато го видя се изправи и му помогна да седне до нея.
— Колко е часът?
— Десет сутринта — отвърна му тя.
— Как е Филип?
— Лежи в хамака си. Все още е слаб, но ще се оправи. Върнън спа през цялото време, докато имаше треска. Преди малко хапна супа. Борабей ни каза, че трябва да ядем колкото се може повече.
— Къде е този мистериозен Борабей?
— На лов.
В голяма тенджера на огъня се варяха едри късове месо със странни корени и растения. След малко Том се изправи — искаше да види Филип. Той отвори вратата на колибата и прекрачи вътре.
Филип лежеше в хамака и пушеше. Беше все още шокиращо слаб, но раните му бяха заздравели и очите му не изглеждаха хлътнали.
— Радвам се, че си станал, Том — каза той.
