Изви глава, за да потърси с очи Сали или Върнън, но не можа да види нищо. Носът му сякаш бе изпълнен с вездесъщата миризма на гниещи растения, дъжд и глина. Дъждът почукваше по листата на дърветата и всеки звук отекваше в главата му болезнено. Той усети, че се унася, но отвори очи и видя Сали, която бе насочила фенерчето към него и се взираше в лицето му.
— Днес отивам да ловя риба — каза Том.
— Никъде няма да ходиш — отвърна тя. Наведе се и сложи ръка на челото му, но не успя да скрие страха върху лицето си. — Ще ти донеса малко чай.
Върна се с димящо канче и му помогна да го изпие до дъно.
— Сега поспи — каза тя.
И той заспа.
Когато се събуди беше по-светло, но все още валеше. Сали се бе навела над него. Когато видя, че отваря очи, тя се опита да се усмихне.
Въпреки задушливата горещина под дънера той трепереше.
— Филип? — едва успя да попита.
— Все същото.
— Върнън?
— И той е болен.
— По дяволите! — Той се взря в Сали и усети тревога. — А ти? Ти как си? — Лицето й беше пламнало. — Ти не се разболяваш, нали?
Сали сложи ръка на бузата му.
— Да, и аз се разболявам.
— Ще се оправя — каза Том. — И тогава ще се грижа за теб. Ще се измъкнем от тази бъркотия.
Тя поклати глава:
— Не, Том, няма.
Изричането на този прост факт сякаш накара главата му да се проясни. Той затвори очи. Значи това беше. Щяха да умрат в дъжда, под този изгнил дънер и дивите животни щяха да ги разкъсат. И никой нямаше да научи какво се е случило с тях. Той се опита да каже, че това е от температурата, че нещата не са чак толкова лоши, но дълбоко в себе си знаеше, че е истина. Главата му се въртеше. Те умираха. Отвори очи.
Тя все още беше тук, с ръка върху бузата му. Гледаше го от много време. Лицето й беше мръсно, изподрано, нахапано; косите й — разрошени и без блясък, очите — хлътнали. Ако имаше някаква прилика с момичето, което галопираше след него на неоседлания кон в Юта, то тя си беше отишла — с изключение на интензивния тюркоазен цвят на очите и начина, по който издаваше напред долната си устна.
Най-после тя проговори:
— Не ни остава много. — Тя млъкна, гледаше го настойчиво. — Трябва да ти кажа нещо, Том.
— Какво?
— Изглежда съм се влюбила в теб.
Реалността го връхлетя с внезапна сила. Той не можа да каже нищо.
Тя продължи бързо:
— Както и да е, най-после го казах.
— Но какво ще стане с…?
— Джулиан? Той е перфектният мечтан мъж — красив, блестящ, винаги с правилното мнение. Той е момчето, за което всеки родител мечтае да омъжи дъщеря си. Той е моята Сара. Кой иска такова нещо? Чувството, което изпитвам към него не е онова, което изпитвам към теб, с всички твои… — Тя се поколеба и се усмихна.
— Недостатъци?
С тези думи всички усложнения се стопиха и всичко изглеждаше ясно и просто. Той се опита да говори, но от гърлото му излезе някакво подобие на грак:
— И аз те обичам.
Тя се усмихна и малък проблясък от предишната й лъчезарност освети лицето й.
— Знам и се радвам. Съжалявам, че бях толкова заядлива с теб. Отричах го пред себе си.
За миг млъкнаха.
— Мисля, че се влюбих в теб в момента, в който те видях на гърба на коня ми в Юта — каза Том. — Но го знаех със сигурност, когато ти не можа да застреляш онзи ягуар. Винаги ще те обичам за това.
— Когато ме извика навън, за да видя онази фосфоресцираща гора — прошепна Сали, — тогава осъзнах, че съм се влюбила в теб.
— Не ми каза нищо.
— Трябваше ми време, за да го проумея. Както сигурно вече си забелязал, аз съм голям инат. Не си признавам, когато съм сбъркала.
Той преглътна. Главата му започна да се върти.
— Но аз съм съвсем обикновен човек. Не съм станал студент в Станфорд на шестнайсет години…
— Обикновен? Човек, който се бори с ягуари и анаконди? Кой може да се похвали, че тръгва на експедиция към сърцето на мрака с твоята смелост и твоето чувство за хумор?
— Направих го само защото бях принуден.
— Ето, това е една от хубавите ти черти: ти си скромен. Докато бях с теб, започнах да виждам какъв човек е всъщност Джулиан. Той не поиска да дойде с мен, защото предполагаше, че това ще е свързано с много главоболия. Щеше да се наложи да прекъсне работата си. И, освен това, си мисля, че той се страхуваше. Джулиан, осъзнах накрая, е от онези хора, които не се залавят с нищо, ако не са напълно сигурни, че ще успеят. Ти, наопаки, би се захванал с невъзможното.
Главата му отново сякаш започна да плува. Той се опита да я държи права. Радваше се на думите, които чу. Тя се усмихна тъжно и го погали по бузата:
— Съжалявам, че времето ни изтече.
Той сложи ръка върху косата й.
— Не съществува по-дяволско място, където да се влюби човек.
— Май не се шегуваш.
— Може би в някой друг живот… — Том се бореше да запази връзката с действителността. — Ще имаме друг шанс, някак… някъде… — Съзнанието му се замъгли. Какво се бе опитал да каже? Затвори очи и се опита да спре виенето на свят, но стана още по-лошо. Насили се да ги отвори, но не видя нищо, освен зелени и кафяви спирали и се запита дали всичко това бе само сън — болестта на баща му, пътуването, джунглата, Сали, брат му, който умираше. Да, всъщност, това
— Добро утро, добро утро, поспаланковци, хайде, ставайте!
С тези мисли той отплува някъде дълбоко, далеч, обзет от щастливо очакване.
46.
Маркъс Хаузър седеше на малко столче пред входа на разрушения храм и вдъхваше свежестта на утрото. Един тукан9 надаваше крясъци от близкото дърво, поклащайки огромния си клюн. Беше прекрасен ден, небето — бистро синьо, джунглата — спокойно зелена. В тези планини беше по-хладно и по-сухо и въздухът изглеждаше по-свеж. Отнякъде се носеше аромат на непознати цветя. Хаузър почувства, че го обзема някакво успокоение. Беше изминала една дълга нощ и го бе оставила празен, изтощен и разочарован.
Чу шум от стъпки по опадалите листа. Един от войниците му носеше закуската — бекон, яйца, кафе, пържени банани — емайлиран поднос с клонка от някаква билка за украса отстрани. Той взе подноса и го сложи на коленете си. Украсата го дразнеше и я изхвърли, после взе вилицата си и започна да се храни, докато мозъкът му прехвърляше събитията от предишната нощ. Беше настъпило времето да притисне вожда или да се провали. Няма и десет минути, след като бе взел това решение, когато му стана ясно, че индианецът няма да се пречупи, но все пак реши да доведе нещата докрай. Беше като гледане на
