редовно на църква, като член на борда на директорите даваше приличен процент за благотворителност. Но незнайно откъде му се натресе този зализан с брилянтин детектив, който си вре носа във всичко, смъкна му маската и му показа какъв е в действителност. Ето това Скиба нямаше никога да забрави и да прости. Нито на себе си, нито на Хаузър.
Съзнанието му отново се върна към безгрижното детство — към летата край езерото, дървената вила, разкривения кей, който се спуска в спокойната вода, миризмата на мокро дърво и пушек, на бор… Само ако можеше да завърти стрелките на часовника назад, да се върне в онези дълги лета и да започне живота си наново. Какво не би дал…
Той се опита да се отърси от тези мисли, тръсна глава и сръбна от чашата със скоч. Свърши, всичко свърши. И той трябваше да спре да мисли за това. Станалото — станало. Не можеше да върне часовника. Щяха да вземат Кодекса и може би дори щеше да започне ново начало за „Лемпе“ и никой никога нямаше да разбере нищо. Или пък — ако Хаузър е мъртъв — те не получават Кодекса и пак никой нищо не разбира. Никога. Би могъл да живее с това.
Той ядосано разгърна вестника и се зачете отново в уводната статия.
В този момент телефонът иззвъня. Беше корпоративният телефон, секретната линия. Затвори вестника, стана и вдигна слушалката.
Чу глас, който сякаш говореше някъде много отдалече. Постепенно обаче звукът стана ясен като камбана. Беше неговият глас.
Скиба се почувства така, сякаш някой го бе ударил и бе изкарал всичкия въздух от дробовете му. Не можеше да диша. От слушалката се чу свистене, после гласът, като някакъв призрак от миналото, повтори:
Отново свистене, пропукване и Хаузър се включи:
— Чу ли това, Скиба?
Скиба преглътна мъчително и се опита да накара дробовете си да заработят.
— Ало?
— Никога недей да ми звъниш вкъщи — изграчи Скиба.
— Не си ми го казвал.
— Откъде взе номера?
— Аз съм частен детектив, забрави ли?
Скиба преглътна. Нямаше смисъл да отговаря. Сега знаеше защо Хаузър беше настоявал толкова много да изрече тези думи. Беше клопка. И той влезе в нея.
— Ние сме тук. Ние сме в Белия град.
Скиба чакаше.
— Знаем, че Бродбент е дошъл тук. Група индианци са го погребали в гробница, която е ограбил преди четирийсет години. Вероятно е същата, в която е намерил Кодекса. Каква ирония, а? Вече сме тук, в изгубения град, и единственото, което трябва да направим, е да намерим гробницата.
Скиба чу приглушен тътен, изкривен от апаратурата в дълъг грак. Хаузър сигурно беше изключил декодера в правилния момент, за да запише думите му със собствения му глас. Нямаше да се отърве само с петдесет милиона. Напротив, Скиба имаше чувството, че ще му се наложи да плаща много повече — докато е жив. Хаузър го държеше на къса верижка. Какъв проклет глупак е бил само — да се остави да го надхитрят на всеки ход. Не можеше да повярва.
— Чуваш ли го? Това е прекрасният звук от динамит. Моите хора работят на пирамидата. За съжаление, Белият град е голямо, огромно място и Макс би могъл да бъде погребан навсякъде. Както и да е, обаждам се, за да ти кажа, че има промяна. Когато намерим гробницата и вземем Кодекса, ще тръгнем на запад, през Ел Салвадор към Пасифика. Пеша и после надолу по реката. Ще ми трябва малко повече време. Ще имаш Кодекса до месец.
— Ти каза…
— Да, да. Първоначално планирах да пренеса Кодекса с хеликоптер до Сан Педро Сула. Но не знаех, че ще ми се налага да давам обяснения за смъртта на двама хондураски войници. Пък и човек никога не знае кога на някакви надути генерали ще им хрумне да конфискуват собствеността ти, като я обявят за национално наследство. Единственият хеликоптер тук е на армията и за да излетиш от това място, се налага да пресечеш военното въздушно пространство. Ето защо ще продължим на запад, в неочаквана посока, тихо и кротко. Повярвай ми, така е по-добре.
Скиба отново преглътна. Мъртви войници? Всеки разговор с Хаузър направо го разболяваше. Искаше му се да го попита дали го е направил, но не можеше да се застави да изрече думите.
— В случай, че се чудиш, не съм изпълнил заповедта ти. Тримата сина на Бродбент са още живи. Жилави копелета. Но не съм забравил. Обещавам ти, ще го направя.
„Заповедта ти.“ Онази буца отново заседна в гърлото на Скиба. Той преглътна, но тя продължаваше да си стои там и да го задушава. Бяха живи.
— Промених решението си — изграчи той в слушалката.
— Как така?
— Не го прави.
— Да не правя какво?
— Не ги убивай.
Последва тихо хихикане.
— Вече е твърде късно за това.
— За Бога, Хаузър, не го прави. Заповядвам ти да не го правиш,
В този момент връзката прекъсна. Той чу шум и се обърна. Лицето му беше цялото в пот. В рамката на вратата стоеше синът му в широка пижама, с щръкнала руса коса и го гледаше.
— Кого да не убива, татко?
49.
Онази вечер Борабей им поднесе на вечеря първо, второ и трето. Започна с рибена чорба и зеленчуци, продължи с печено месо и някакво ястие от дребни варени яйца с малки птичета в тях и завърши с десерт от варени плодове. Той настояваше да си вземат втора, че и трета порция и да изядат всичко до дъно, така че направо им прилоша. Когато и последната чиния беше ометена, извадиха лулите, за да прогонят насекомите. Беше ясна вечер и извитият сърп на луната се издигаше над тъмните очертания на Сиера Азул. Те седяха в полукръг около огъня, тримата братя и Сали, всички пушеха мълчаливо, очаквайки Борабей да заговори. Индианецът извади лулата от устата си и се огледа. Очите му, блеснали на светлината на огъня, се спряха поотделно на всеки от тях. Крякането на жабите се смесваше с по-мистериозни нощни звуци — писъци, барабанене, далечни крясъци…
— Ние сме тук, братя — каза Борабей.
После направи пауза от няколко минути, изкашля се и продължи:
— Ще започна историята от самото начало, отпреди четирийсет години, от годината, в която съм се родил. В тази година по реката дошъл съвсем сам бял мъж. Пристигнал в селото на Тара почти мъртъв. Бил първият бял, когото виждали. Пренесли го в колиба, нахранили го, върнали го отново към живота. Този мъж заживял с индианците Тара, научил се да говори нашия език. Попитали го защо е дошъл. Той казал, че е дошъл да намери Белия град, който ние наричаме Сукиа Тара. Това е градът на нашите праотци. Сега ходим там само за да погребваме мъртвите. Тогава го завели до Сукиа Тара. Не знаели, че иска да краде от Сукиа Тара. Скоро този мъж си взел жена от племето.
— Ама че образи — произнесе Филип със саркастична усмивка. — Май татко не е единственият в това отношение.
Борабей го изгледа втренчено:
— Кой разказва историята, братко, ти или аз?
