Тайният кодекс

— Къде?

— Ще говорим по-късно — отвърна Борабей.

Филип излезе, накуцвайки от колибата, краката му още бяха превързани, лулата стърчеше от устата му.

— Прекрасен следобед — огледа се той.

Приближи се до огъня и седна. Когато си наля от чая, който Борабей беше сварил, каза:

— Трябва да снимат този индианец от „National Geographic“.

Върнън се присъедини към тях и седна.

— Върнън, яж! — Борабей напълни една купа със задушено и му я подаде. Върнън я пое с трепереща ръка, промърморвайки благодарности.

— Добре дошъл в страната на живите — погледна го Филип.

Върнън вдигна вежди, но не отговори. Беше блед и слаб.

— Е, сега сме тук — каза Филип. — Тримата сина.

В гласа му се промъкна внезапна острота, което разтревожи Том. Той пъхна едно дърво в огъня.

— В каква каша се забъркахме само — продължи Филип. — Благодарение на скъпия ни стар татко… Вдигам тост за теб, скъпи стари татко. — Той вдигна чашата с чай и я изля.

Том се вгледа по-внимателно в брат си. Той се бе възстановил изненадващо добре. Очите му най-после бяха живи — живи и изпълнени с гняв.

Филип се огледа.

— И сега какво, братя мои?

Върнън вдигна рамене. Беше блед, лицето му бе хлътнало, под очите му се чернееха тъмни кръгове. Той гребна малко от супата и сръбна. Ръката му трепереше.

— Е, ще препуснем ли обратно, с подвити опашки, като оставим този простак Хаузър да сложи мръсните си лапи върху Липи, Брак, Моне и всичко останало? — Той направи пауза — Или ще продължим към Сиера Азул и може би ще оставим червата си по храстите? — Той запали лулата си и се прокашля. — Това са възможностите ни за избор.

Никой не отговори. Филип ги изгледа изпитателно един по един.

— Е? — вдигна вежди той. — Зададох сериозен въпрос: Ще позволим ли на този изрод да си изтанцува валса докрай и да ни отмъкне наследството?

Върнън вдигна очи. Лицето му бе изпито от болестта и гласът му беше слаб:

— Сам си отговори! Ти си този, който домъкна Хаузър тук.

Филип го изгледа хладно.

— Защо ли си мислех, че времето на взаимните обвинения е свършило?

— Боя се, че то едва сега започва.

— Спрете! Не е нито времето, нито мястото за това — опита се да ги вразуми Том.

Върнън се обърна към Том:

— Филип домъкна този психопат тук, той да отговаря сега.

— Действах на доверие. Нямах представа, че Хаузър ще се окаже чудовище. И си плащам за това. Погледни ме.

Върнън поклати глава.

Том продължи:

— Истинският виновник тук, макар че никой не е склонен да го признае, е татко. Никой от вас ли не го е яд за това, което ни стори? Той почти ни уби!

— Искал е да ни промени — каза Том.

— Надявам се, че не го защитаваш.

— Просто се опитвам да го разбера.

— О, колко добре го разбирам само. Това търсене на гробницата е само една от промените в дългия списък. Спомнете си спортните треньори, ски инструкторите, лекциите по история на изкуството и уроците по езда, уроците по музика, по шах, увещанията и речите, и заплахите… Той ни смята за негодници, Том. Винаги го е мислил. И може би е истина. Погледни ме: на трийсет и една години, все още младши професор в Гобшайт Джуниър Колидж… ти пък цериш конете на индианците в Хейсиид, Юта… Върнън прекара най-важната част от живота си в пеене на псалми със Свами Уо-Уо. Ние сме губещи. — Той избухна в дрезгав смях.

Борабей се изправи. Самото движение беше просто, но бе извършено с такава бавна премереност, че ги накара да млъкнат.

— Този разговор не е хубав.

— Това не те засяга, Борабей — каза Филип.

— Край на лошите разговори.

Филип не му обърна внимание, продължавайки да говори на Том:

— Сякаш не можеше да ни остави парите си като всеки друг нормален човек. Или пък да ги раздаде за благотворителност. Добре. Щях да го преживея. Това са си неговите пари. Но не, той трябваше да измисли план, да ни изтормози с това.

Борабей го погледна:

— Замълчи, братко.

Филип му се сопна:

— Не ме е грижа, че си ни спасил живота, стой далеч от семейните ни работи. — Върху челото му запулсира една вена; Том рядко го беше виждал толкова бесен.

— Послушай ме малки братко, или ще те накарам насила — каза Борабей дръзко, изправен в цялата си височина от пет стъпки. Беше свил юмруци.

За миг стана тихо, после Филип започна да се смее и да клати глава. Тялото му се отпусна.

— Исусе Христе, това момче май говори сериозно?

— Всички сме малко напрегнати — каза Том. — Но Борабей е прав. Не му е тук мястото да спорим.

— Довечера — каза Борабей, — ще говорим. Много е важно.

— За какво? — попита Филип.

Индианецът се обърна към тенджерата и започна да разбърква. Боядисаното му лице беше неразгадаемо.

— Ще видите.

48.

Люис Скиба се върна обратно в коженото кресло в остъкления си кабинет и разтвори „Джърнъл“ на уводната страница. Опита се да чете, но отдалечените викове и крясъци на синовете му го отвличаха. Бяха минали почти две седмици от последното обаждане на Хаузър. Този тип очевидно си играеше с него и го държеше в напрежение. Или пък се бе случило нещо? Дали… го беше направил?

Закова поглед върху уводната статия в усилие да избяга от самообвиненията, но думите пробягваха през главата му, без да успее да улови смисъла им. Централен Хондурас беше опасно място. Беше напълно възможно Хаузър да сгреши някъде, да направи пропуск, да подцени нещо, да пипне треска… Малко ли неща можеха да му се случат. Проблемът беше, че изведнъж изчезна. Две седмици бяха много време. Може би се е опитал да убие братята Бродбент, но са му се изплъзнали и вместо това те са го убили?

Скиба се надяваше, колкото и невероятно да изглежда, че точно това се бе случило. Наистина ли бе казал на Хаузър да ги убие? Какво си е мислел? От гърлото му се изтръгна неволен стон. Само ако Хаузър беше мъртъв. Сега Скиба знаеше, макар и доста късно, че по-скоро би загубил всичко, отколкото да бъде виновен за убийство. Той беше убиец. Той беше човекът, който каза: „Убий ги!“ Питаше се защо Хаузър толкова бе настоявал да изрече тези думи. Исусе Христе. Как стана така, че той, Люис Скиба, футболната звезда на гимназията, бакалавър в Станфорд и Уортън, Фулбрайтов стипендиант, изпълнителен директор… как можа да допусне да бъде тормозен и ръководен от един долнопробен престъпник? Скиба винаги се бе считал за човек на морала и интелектуалната мощ, човек на етиката, за добър човек. Той беше добър баща, не беше мамил никога жена си, ходеше