Неговата сила беше импровизацията. Човешките същества бяха непредсказуеми.

Ето, да вземем Филип. При първата им среща той изглеждаше като истински фукльо в скъпия си костюм, с предвзетите си маниери и демонстрация на фалшиво социално положение. Той и досега не можеше да повярва, че същият този човек бе успял да избяга. Сигурно бе издъхнал някъде в джунглата — още когато му свалиха оковите едва се държеше на краката си — но кой знае защо Хаузър беше разтревожен. И потиснат. Може би все нещичко от Макс бе преминало у хилавото копеле. Макс. Какъв побъркан дъртак се бе оказал.

Главното нещо бе да подреди правилно приоритетите си: Кодексът — първо, по-късно — останалото. И трето — Белият град. През последните няколко години Хаузър с интерес бе следил грабежа на Обект Q. Белият град щеше да е неговият Обект Q.

Той огледа края на пурата си и я вдигна така, че димът да отива право в ноздрите му. Пурата беше издържала пътуването през дъждовната гора — може да се каже, че дори бе станала по-добра.

Лейтенантът влезе и рапортува:

— Готово, сър.

Хаузър го последва в разрушения храм. Войниците бяха укрепили външната страна, бяха събрали животинския тор и изгорили паяжините. Бяха напръскали с вода, за да се уталожи праха и бяха застлали пода с папратови стебла. Той се наведе да мине през ниския вход към вътрешния двор, отминавайки каменните статуи и влезе в помещението отзад. Съсухреният индианец бе прикован към една от каменните колони. Хаузър насочи светлината към него. Беше един стар негодник. Индианецът обаче отвърна на погледа му и върху лицето му нямаше и следа от страх. На Хаузър това не му хареса. Напомняше му лицето на Окотал. Тези проклети индианци бяха като виетконгците.

— Благодаря, лейтенант — обърна се той към военния.

— Кой ще превежда? Той не говори испански.

— Ще го накарам да ме разбере.

Лейтенантът се отдръпна. Хаузър погледна индианеца и за втори път старецът не отмести очи. Без предизвикателство, без гняв, без страх — просто гледаше.

Хаузър седна на края на каменния олтар, изтръска внимателно пепелта от пурата си, която бе изгаснала и я запали отново.

— Казвам се Маркъс — произнесе той с усмивка. Вече бе наясно, че случаят ще е от костеливите. — Ето каква е ситуацията, вожде. Искам да ми кажеш къде ти и хората ти погребахте Максуел Бродбент. Ако ми кажеш, няма проблеми, ще отидем там, ще си вземем каквото искаме и ще те пуснем по живо по здраво. Ако обаче не ми кажеш, ще ти се случат лоши неща — на теб и на твоите хора. Аз и без това ще открия къде е гробницата. Така че избирай какво ще правиш.

Той го погледна, духайки силно пурата, докато крайчецът й се зачерви. Индианецът не бе разбрал и дума. Няма значение. Не беше глупак: много добре знаеше какво иска Хаузър.

— Максуел Бродбент? — повтори бавно Хаузър, изговаряйки отчетливо всеки звук и разпери въпросително ръце.

Индианецът не каза нищо. Хаузър стана и тръгна към него, духайки ожесточено пурата. Спря на няколко крачки, извади я от устата си и я размаха пред лицето му:

— Пуши ли ти се?

44.

Филип млъкна. Слънцето отдавна бе залязло и от огъня бе останала само яркочервена жарава. Том не можеше да повярва, че брат му бе издържал на всичко това.

Сали се обади първа:

— Хаузър провежда тук истински геноцид.

Настъпи неловка тишина.

— Трябва да направим нещо.

— Например? — вдигна вежди Върнън. Гласът му прозвуча уморено.

— Отиваме при планинските индианци, предлагаме им нашите услуги и заедно разбиваме Хаузър.

Дон Алфонсо разпери ръце:

— Лечителко, ще ни убият още преди да сме си отворили устата.

— Ще отида в селото невъоръжена. Няма да посмеят да убият невъоръжена жена.

— Да, ще го направят. И какво можем да сторим ние? Имаме една пушка срещу професионални войници с автоматично оръжие. Слаби сме. И сме гладни. Дори не можем да сменим дрехите върху гърба си — а и сме с човек, който не може да върви.

— Е, тогава какво предлагате?

— Всичко свърши. Трябва да се връщаме обратно.

— Казахте, че никога не можем да прекосим блатото.

— Сега знаем, че те са оставили лодките си на Водопадите на Макатури. Ще отидем и ще ги вземем.

— И после? — попита Сали.

— Аз ще се върна в Пито Соло, а вие — вкъщи.

— И да оставим Хаузър тук да вилнее и да избива когото му падне?

— Да.

Сали беше бясна.

— Не съм съгласна. Този човек трябва да бъде спрян. Ще се свържем с правителството, ще изпратят отряд да го арестува.

Дон Алфонсо изглеждаше безкрайно уморен.

— Лечителко, правителството няма да направи нищо.

— Откъде знаете?

— Този човек винаги е бил в комбина с правителството. Не можем да направим нищо, освен да приемем безсилието си.

— Аз не го приемам.

Дон Алфонсо я погледна със старите си тъжни очи. Той внимателно изтръска лулата си, напълни я и я запали с една клечка от огъня.

— Преди много години — каза той, — когато още бях момче, си спомням, че дойде първият бял човек в селото ни. Беше дребен, с голяма шапка и остра брада. Помислихме си, че сигурно е дух. Извади една от ония жълти буци метал и ни попита дали сме виждали такива. Ръцете му трепереха, а в очите му светеше луд блясък. Ние се уплашихме и казахме, че не сме. Месец по-късно при ежегодното наводнение изгнилата му лодка се върна по реката и в нея нямаше нищо, освен черепа и малко от косата му. Ние изгорихме лодката и се престорихме, че това не се е случило.

— Следващата година пристигна един мъж в черни дрехи и шапка. Беше мил човек, даде ни храна и кръстове, накара ни всички да влезем в реката и ни каза, че ни е спасил. Остана при нас няколко месеца, взе си жена с дете и тръгнаха да пресичат блатото. Повече не го видяхме.

— След това дойдоха мнозина, и те търсеха от онова жълто лайно, което наричаха oro. Бяха дори още по-луди от първия, задяваха момичетата ни, крадяха лодките и храната ни и поемаха по реката. Един се върна, но нямаше език, така че не разбрахме какво му се беше случило. След време пристигнаха още мъже с кръстове и всеки твърдеше, че само неговите кръстове са добри, че останалите са боклук. Накараха ни отново да се потопим в реката, после същото сториха и другите, уверявайки ни, че първите не постъпват правилно и така, докато се объркахме напълно. По-късно се появи друг бял, поживя с нас, научи езика ни и ни каза, че всичките онези мъже с кръстовете били несъвършени. За себе си каза, че е антрополог. Цяла година си завираше носа във всичко, което правехме, задаваше ни цял куп глупави въпроси за такива неща като секса и кой на кого е роднина, какво се случвало с нас след като умрем, какво ядем и пием, как воюваме, как готвим прасе. Каквото му кажехме го записваше. Злонамерените млади мъже от рода, от който бях, му разправиха много престъпни лъжи, а той ги записваше със сериозно лице и ни каза, че ще ги сложи в книга, така че всички в Америка да ги прочетат и че това щяло да ни направи известни. Мислехме си, че е весело.

Вы читаете Тайният кодекс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×