Филип затвори уморено очи. След малко продължи:
— И така, всички се отправихме към Брус и се качихме на канутата, за да пресечем реката. Наехме водач в някакво забутано селце и се насочихме отвъд блатото Миамбар. Зализаното с брилянтин копеле е било планирало всичко предварително. Той е от онези извратени, дребни фюрерчета — садисти, но аз късно го разбрах. Окова ме във вериги като куче. А водачът ни беше хвърлен в блатото и нахрани пираните. Хаузър се зае да организира убийството ви.
Тук гласът му изтъня и той смукна няколко пъти от лулата си. Кокалестата му ръка трепереше. Историята беше разказана с характерното за Филип перчене.
— След като ме оковаха, Хаузър остави петима главорези отвъд Лагуна Негра, за да ви причакат и да ви убият. Ние, заедно с другите войници тръгнахме нагоре по Макатури и стигнахме чак до Водопадите. Никога няма да забравя момента, в който ония се върнаха. Бяха останали само трима и от бедрото на единия стърчеше стрела. Чух всичко, което разказаха. Хаузър беше бесен и отведе мъжа настрана, след което го застреля в главата от упор. Разбрах, че са убили двама души и бях сигурен, че единият от вас е мъртъв. Трябва да ви кажа, братлета, че когато дойдохте, си помислих, че съм умрял и отивам в рая — един вид, че вие сте комитетът по посрещането ми. — Той се засмя сухо. — Оставихме лодките при Водопадите и продължихме по татковите следи пеша. Хаузър е в състояние да проследи и мишка в джунглата, ако си го е наумил. Остави ме жив единствено, за да ме използва като разменна монета, когато започне да се пазари с вас. Връхлетяхме група индианци и той уби няколко, а останалите преследва до селото им. Нападна селото и успя да хване вожда. Не съм видял как се е случило, защото ме държеше окован и вързан, но за сметка на това видях резултата.
Той потръпна.
— Щом взе вожда им за заложник, ние продължихме навътре в планината към Белия град.
— Хаузър знае, че става въпрос за Белия град?
— Разбра го от заловените индианци. Но не знае къде в Белия град е гробницата. Както изглежда, само вождът и някои от по-възрастните знаят точното местоположение на татковата гробница.
— Как избяга? — попита Том.
Филип затвори очи.
— Отвличането на вожда на селото подбуди индианците към отмъщение. Те ни нападнаха на път за Белия град. Тогава Хаузър ми свали оковите, за да ги използва за вожда. В кулминацията на нападението аз успях да избягам. Прекарах последните десет дни в ходене — пълзене по-точно — докато стигнах дотук; оцелях като ядях насекоми и гущери. Сурови са много гадни, но се радвах, ако изобщо успеех да ги хвана… Преди три дни дойдох до тази река. Но нямаше начин да я премина. Бях изтощен от глад и вече не можех да вървя. Така че седнах на земята под едно дърво, за да дочакам края си.
— Седял си под това дърво цели три дни?
— Три, четири… само Господ знае колко.
— Господи, Филип, това е ужасно!
— Напротив. Чувството беше освежаващо. Защото вече не ме беше грижа. За нищо. Никога не съм се чувствал толкова свободен през живота си, както докато седях под това дърво. Вярвам, че дори съм бил щастлив за няколко мига.
Огънят догаряше. Том добави няколко цепеници и пламъците оживяха.
— Видя ли Белия град? — попита Върнън.
— Избягах, преди да стигнем до него.
— Какво е разстоянието оттук до Сиера Азул?
— Може би десетина мили до подножието на планината и още десет или двайсет до руините…
Всички мълчаха. Огънят пропука. От някакво далечно дърво печално запя птица. Филип затвори очи и промърмори с натежал от сарказъм глас:
— Скъпи стари татко, що за изтънчено завещание остави ти на обожаваните си синове.
43.
Храмът лежеше погребан сред лианите, централната колонада се състоеше от четвъртити варовикови стълбове, прорязани от зелен мъх, които поддържаха част от каменен таван. Хаузър стоеше отвън, гледаше с любопитство йероглифите, изписани върху стълбовете, странните лица, животни, точки и линии. Това му напомни за Кодекса.
— Останете отвън — каза той на хората си и с няколко удара на ножа разсече плътната завеса от зеленина, за да си проправи път. Беше мрачно. Той освети с фенерчето. Нямаше змии или ягуари, само паяци в ъглите и няколко мишки, които побързаха да се скрият по-надалеч. Беше сухо и защитено — добро място да се установи.
Той влезе по-навътре в храма. Отзад друга редица от каменни стълбове оформяше разрушен вход към мрачен двор. Пристъпи. На земята лежаха няколко прекатурени статуи, дълбоко ерозирали от времето и влагата. Огромни корени на дървета се виеха около камъните като тлъсти анаконди, размествайки стените и таваните, докато самите дървета бяха станали неразделна част от цялата структура. В отсрещния край на двора втори вход извеждаше към малка спалня с издялан от камък мъж, който лежеше по гръб и държеше бокал.
Хаузър се върна при чакащите го войници. Двама от тях държаха помежду си вожда, прегърбен старец, почти гол, като се изключат препаската около бедрата и парчето кожа върху раменете, което бе запасано на кръста. Тялото му бе цялото в бръчки. Хаузър не беше виждал човек, който да изглежда по-стар — макар да знаеше, че вероятно не е на повече от шейсет години. Джунглата състаряваше бързо.
Хаузър направи знак на лейтенанта.
— Ще останем тук. Нека войниците разчистят тази стая за леглото и масата ми. — Той кимна към стареца: — Оковете го в малката стая срещу двора и нека един остане да го пази.
Войниците изблъскаха стария индианец в храма. Хаузър седна на един камък, извади алуминиевото цилиндърче от джоба на ризата си, развинти капачето и извади пура. Все още бе обвита в листо от кедрово дърво. Той помириса листото, смачка го в ръка, помириса го отново, вдъхвайки деликатния аромат и чак след това започна любимия си ритуал на палене на пурата.
Докато пушеше гледаше руините на пирамидата срещу себе си. Тя не приличаше нито на тия в Чичен- Итца, нито на Копанските, но като за маянска пирамида беше впечатляваща. Хаузър беше убеден, че старият Макс се е погребал в гробница, плячкосана навремето от него. Ако беше така, това трябваше да е някоя достатъчно голяма, за да побере всичките му съкровища.
Стълбището, отвеждащо нагоре по пирамидата, беше разцепено от корени на дървета, които бяха повдигнали много от каменните плочи и ги бяха запокитили долу. Най-горе имаше малко помещение, поддържано от четири четириъгълни колони, с четири врати и малък каменен олтар, където маите са принасяли жертвите си. Хаузър вдъхна. Трябва да е било нещо, което си е заслужавало да се види: жрецът, който разцепва жертвата по гръдната кост, разтваря гръдния кош, изтръгва биещото сърце и с триумфален вик го вдига нагоре, докато тялото се търкаля надолу по стълбите, за да бъде насечено от чакащите благородници и превърнато в солено месо.
Каква варварщина.
Хаузър пушеше с наслада. Белият град беше доста впечатляващ, дори и забулен от растителност. Макс едва ли се бе задоволил да се плъзне по повърхността. Имаше още толкова неща, които си заслужаваха. Дори и съвсем обикновен каменен блок с, да речем, глава на ягуар изсечена в него, щеше да му донесе поне сто хиляди долара. Той щеше да се погрижи да запази мястото в тайна.
В разцвета си Белият град трябва да е бил поразителен — Хаузър го виждаше в съзнанието си: нови, ослепителнобели храмове, игрите на топка — в които победените губеха главите си, ревящата тълпа зрители, процесията на жреците, покрити от горе до долу в злато, пера и нефрит. И какво се бе случило? Сега техните потомци живееха в колиби, а главният им жрец беше облечен в мръсни дрипи. Колко забавно се променят нещата.
Той пое нова порция дим. Истината си беше, че не всичко вървеше според плана. Няма значение. Дългият опит го беше научил, че всяка операция е упражнение в импровизация. Онези, които си мислеха, че могат да планират една операция и да я изпълнят безукорно, винаги умираха, следвайки стриктно точките.
