си кажа честно — и аз. Вярвах ти, Скиба.
Какъв глупак. Фенър от месеци знаеше за истинското състояние на компанията. Само че твърде много се лакомеше за „мръвките“, които му подхвърляше Скиба, и облагите от инвестиционното банкиране на „Диксън“ за „Лемпе“. Ненаситно копеле. От друга страна, ако „Диксън“ отидеше от „купува“ на „запазва“ или „продава“, това щеше да е краят на „Лемпе“. И тогава вече щяха да стигнат до Глава II.
Той се изкашля. И понеже не успяваше да изрече и дума, продължи да кашля, прикривайки вцепенението си.
Фенър чакаше.
Най-после Скиба успя да произведе подобие на глас:
— Стан, разполагам с нещо, което мога да ти дам.
Фенър наклони глава почти невидимо.
— Става въпрос за нещо поверително и ако търгуваш по тази информация, ще е явен случай на търговия на ценни книжа по вътрешна информация.
— Ще бъде търговия по вътрешна информация, ако ти
Скиба си пое дълбоко дъх.
— „Лемпе“ има намерение да обяви в следващите няколко седмици, че притежава уникален манускрипт от две хиляди страници, съставен от древните маи. Този ръкопис изброява всяко растение и животно в тропическите дъждовни гори, посочва лечебните му качества, като заедно с това описва начините на екстрахиране на активните съставки, дозировката, страничните ефекти. Ръкописът е връх на медицинските познания на маите, усъвършенствани през столетията опит в най-богатия на биологични видове кът на планетата. И ще бъде изцяло притежание на „Лемпе“.
Той млъкна. Изражението на Фенър не се бе променило. Ако обмисляше, това не личеше по нищо.
— Кога ще го обявиш? Ще ми кажеш ли дата?
— Не.
— До каква степен е сигурно?
— До голяма.
Лъжата беше изречена лесно. Кодексът беше само надежда и ако се провалеше, нищо друго нямаше да има значение.
Последва дълга тишина. Фенър позволи върху тънкото му, сухо лице да се оформи нещо, което би могло да се нарече усмивка. Той взе куфарчето си и се изправи.
— Благодаря, Люис. Спря ми дъха.
Скиба кимна и видя как Фенър излиза от кабинета му с малки, предпазливи стъпки. Само ако знаеше.
38.
Докато слизаха по планинския склон, дъждовната гора се промени. Теренът стана неравен, пейзажът — прорязан от дълбоки проломи и буйни реки, с високи мостове помежду бреговете. Продължаваха да се движат по отъпканата от животните пътека, но тя беше до такава степен обрасла, че трябваше да си проправят пътя с мачете. Хлъзгаха се и падаха в калта, после се вдигаха и продължаваха.
Дни наред се бореха за всяка стъпка напред. Нямаше подходящо равно място за лагер и затова бяха принудени да нощуват по склоновете, вързаха хамаците между дърветата и спаха през цялата нощ под дъжда. На сутринта джунглата изглеждаше тъмна и мъглива. При трудните дневни преходи сигурно навъртаха по пет мили, затова в края на всеки ден се чувстваха напълно изтощени. Почти не ловуваха и храната вечно не им достигаше. Том никога не бе изпитвал такъв глад през живота си. През нощта сънува пържола с пържени картофки, а през деня си мислеше за сладолед и за омари с масло. Разговорите около огъня се въртяха непрекъснато около храната.
Дните започнаха да се сливат. Нито дъждът спираше, нито мъглата се вдигаше. Хамаците им се покриха с плесен и трябваше да се преплетат наново, дрехите им направо се разпадаха, шевовете на обувките им се разнищиха. Нямаха с какво да сменят облеклото си и както беше тръгнало, джунглата щеше да ги докара до пълна голота. По телата им се виждаха следи от ужилвания, ухапвания, драскотини, струпеи и язви. Върнън беше нахапан така яростно от мравки, че вдигна температура и едва се движеше.
Единствената компенсация на дъждовната гора беше нейният растителен свят. Сали откри изобилие от лековити растения и приготви билкови мехлеми от тях, които, за голямо учудване, помогнаха при раните от ухапване, при обривите и гъбичните инфекции. Пиха дори чай, за който тя твърдеше, че действа антидепресиращо, но той не им помогна да се почувстват по-добре.
Освен това нощем, а дори през деня, те чуваха кашлянето на ягуара и усещаха, че ги дебне. Но никой не говореше за това — Дон Алфонсо го беше забранил — макар тази мисъл да не излизаше от съзнанието на Том. Сигурно в гората имаше други животни, които да задоволят глада му. Какво искаше тогава? Защо ги следваше без да ги напада?
На четвъртата или петата нощ — Том вече бе започнал да губи броя им — те спряха за лагер на върха на едно било. Валеше и от земята се вдигаше пара. Вечеряха рано — варен гущер с корени. След вечерята Сали се изправи и взе пушката.
— Ягуар или не — аз отивам на лов.
— Идвам с теб — каза Том.
Тръгнаха надолу покрай малка речица през дефилето. Денят беше сив и гората наоколо изглеждаше вяла и мръсна, от растенията се вдигаше пара. Звукът на капеща вода се смесваше с глухите крясъци на птиците.
Час и половина им отне спускането по дефилето, осеяно с покрити от мъх камъни и хлъзгави дънери. Скоро пред тях блесна водата на буен поток. Пресякоха го един след друг, обвити от бавните валма на мъглите. Том си помисли, че Сали се придвижва като котка — промъкваше се с безшумни стъпки през храсталаците.
Изведнъж тя спря и вдигна ръка. Свали пушката от рамото си, прицели се и стреля.
Едно животинче тупна и изквича в шубрака, но звуците бързо заглъхнаха.
— Не знам какво е, знам само че е дебело и с козина — поклати глава тя, когато го откриха в храстите, лежащо на една страна, навирило четирите си крачета.
— Някаква порода южноамериканско прасе — каза Том, гледайки го с отвращение. Никога нямаше да свикне с касапската работа.
— Сега ти си на ред — хвърли му Сали усмивка.
Той извади мачетето и се зае да почиства животното. Сали гледаше. Вдигна се пара, докато вадеше още топлите вътрешности.
— Като го попарим, можем да остържем четината — каза Сали.
— Направо нямам търпение — измърмори Том. Той довърши почистването, отряза един клон и свърза краката ведно. После прокара клона през тях и го вдигнаха на раменете си. Не тежеше повече от трийсетина паунда, но от него щеше да стане хубаво ядене, а останалото месо щяха да опушат на огъня.
Не бяха изминали повече от двайсет ярда, когато бяха спрени от ягуара, застанал в средата на пътеката, точно срещу тях. Стоеше и ги гледаше с жълто-зелените си очи, а краят на опашката му се полюляваше.
— Назад — произнесе Том. — Внимателно и спокойно. — Но докато те отстъпваха, ягуарът направи стъпка напред, после още една, скъсявайки с меките си лапи разстоянието между тях.
— Помниш ли какво каза Дон Алфонсо?
— Не мога да го направя — прошепна Сали.
— Стреляй в главата.
Сали вдигна дулото и изстреля няколко патрона.
Звукът отекна странно в мъглата и гъстата растителност. Ягуарът потръпна, но с нищо друго не показа, че беше чул, просто продължи да се взира в тях, въртейки ритмично опашка.
