— Защото никога преди не е виждал хора.
Том бавно отстъпи назад и Сали го последва. Ягуарът продължаваше да ги гледа, сякаш това щеше да трае вечно. След което се стопи в мъглата.
Когато се озоваха в лагера, Дон Алфонсо изслуша разказа им за ягуара и сбръчканото му лице изрази тревога.
— Трябва да бъдем много внимателни — каза той. — Не бива да говорим повече за това животно. Иначе то ще ни последва, за да разбере какво си говорим. То е гордо и не обича да се говори лошо за него.
— Сигурна съм, че ягуарите не нападат хора — каза Сали.
Дон Алфонсо се засмя и удари Сали по коляното.
— Това е хубава шега. Когато ни погледне, какво мислиш вижда?
— Нямам представа.
— Вижда едно меко, глупаво, бавно, отвесно парче месо без рога, зъби и нокти.
— Тогава защо не ни нападна?
— Като всички котки, и то обича първо да си поиграе с храната си.
Сали потръпна.
— Лечителко, повярвай ми, не е приятно да бъдеш изяден от ягуар. Те изяждат първо езика и то далеч невинаги преди човек да е умрял. Следващия път, ако ви се удаде възможност да го убиете — убийте го.
Онази нощ гората беше толкова тиха, че Том не можа да заспи. По някое време след полунощ, надявайки се, че свежият въздух може да му помогне, той изскочи от хамака си и излезе пред колибата. Беше учуден от гледката, която се разкри пред очите му. Цялата гора наоколо фосфоресцираше, очертавайки изгнили пънове и дънери, мъртви листа и гъби; един луминесцентен пейзаж, който се простираше в гората, сливайки всичко в едно мъгливо зарево. Изглеждаше така, сякаш раят бе слязъл на земята.
След пет минути той се върна обратно в импровизираната колиба и побутна Сали. Тя се обърна и златото на косата й се разпиля. Като всички останали и тя спеше с дрехи.
— Какво става? — попита тя със сънен глас.
— Има нещо, което трябва да видиш.
— В момента спя.
— Наистина трябва да го видиш.
— Не трябва да правя нищо. Върви си.
— Сали, моля те, повярвай ми.
Мърморейки, тя спусна крака от хамака си и излезе навън. Спря и остана там без да казва нищо, просто стоеше и гледаше. Минутите минаваха.
— Господи — прошепна по едно време. — Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Сякаш гледаш Ел Ей от трийсет хиляди стъпки височина.
Светлината хвърляше леки отблясъци по лицето й, очертавайки го ярко на фона на тъмнината. Дългата й коса се спускаше по раменете като каскада от светлина, само че сребърна, а не златна.
Тласнат от импулс, той взе ръката й. Тя не го отблъсна. Имаше нещо изумително еротично в това просто да държи ръката й.
— Том?
— Да?
— Защо толкова искаше да видя това?
— Ами… — започна той, — защото аз… — Той се поколеба. — Исках да споделя с теб гледката, това е всичко.
— Това е всичко? — Тя задържа погледа си върху него. Очите й изглеждаха необикновено блестящи — или може би това беше просто игра на светлината. Най-сетне тя каза:
— Благодаря ти, Том.
Изведнъж рев на ягуар разцепи нощта. Една черна фигура се движеше срещу пламтящия фон на гората. Когато обърна едрата си глава към тях, те видяха слабите пламъчета на очите му, отразяващи милионите точици в две орбити като две малки галактики.
Том бавно избута Сали към купчината мъждеещи въглени. Наведе се и взе няколко съчки от земята, след което ги хвърли върху тях. Когато жълтите пламъци лумнаха нагоре, животното изчезна.
Малко по-късно Дон Алфонсо се присъедини към тях до огъня.
— Продължава да играе с храната си — промърмори старецът.
36.
Когато тръгваха на следващата сутрин, мъглата беше толкова плътна, че не се виждаше нищо на повече от десет стъпки. Изкачваха планината, следвайки неясните следи, оставени от животните. Стигнаха втория хребет и започнаха да се спускат. Долу под тях се чуваше бученето на водата. След известно време излязоха на стръмния бряг на реката, разпръсквайки по пътя си кръглите речни камъчета.
— Трябва да отсечем едно дърво — каза Дон Алфонсо. Той се огледа и откри едно по-тънко. — Режи тук — нареди той. Всички се присъединиха и след петнайсетина минути дървото падна, образувайки подобие на мост там, където реката се стесняваше до улей. Улеят завършваше в пенест вир, образуван от плуващите дървени трупи.
Дон Алфонсо отряза една близка фиданка. Само след няколко минути вече я бе окастрил и превърнал в прът, дълъг двайсетина стъпки. Той го подаде на Върнън.
— Пръв ти, Вернито.
— Защо аз?
— За да видим дали мостът е достатъчно здрав — каза Дон Алфонсо.
Върнън го погледна, а Дон Алфонсо се засмя и го потупа по рамото:
— Трябва да си събуеш обувките, Вернито. Неслучайно Господ ни е създал боси.
Върнън се събу, без да развързва връзките си, и преметна обущата си през рамо.
— Движи се бавно и спри, ако дънерът започне да се люлее.
Върнън стъпи на дървото, балансирайки с пръта като акробат, който се движи по въже. Белотата на стъпалата му се открояваше върху тъмнозеленото.
— Хлъзгаво е като лед.
— Бавно, бавно — припяваше тихо Дон Алфонсо.
Когато тръгна, дървото хлътна и се разклати. След няколко минути той беше вече от другата страна. Засили се и хвърли пръта през реката.
— Твой ред е — каза Дон Алфонсо и го подаде на Том.
Той го претегли на ръка и събу обувките си. Чувстваше се глупаво, като цирков изпълнител. Пристъпваше внимателно по студената хлъзгава кора, единият крак, после другият… Струваше му се, че всеки момент дървото ще се наклони и ще се разлюлее. Правеше една крачка напред, после спираше, и отново. Някъде по средата на пътя маймунчето, което до този момент спеше в огромния му джоб, извади глава и се огледа. Съзряло стремителния поток под тях, то нададе вик, измъкна се от джоба и се настани върху главата на Том. Той се сепна и единият край на пръта се наклони рязко надолу. В паниката си той го издигна рязко, направи няколко бързи стъпки, опитвайки се да запази равновесие, което доведе само до силно разлюляване на дървото.
Той падна.
За части от секундата сякаш увисна във въздуха, след което беше погълнат от нещо черно и ледено. Усети силно дръпване, докато течението го сграбчваше, един ужасяващ прилив на безтегловност, последван от силен тътен. Замаха с ръце, борейки се да достигне повърхността, но беше загубил представа за „долу“ и „горе“. Изведнъж почувства как течението го запрати в подводен гъсталак от клони и дънери. Размаха още по-отчаяно ръце, останал без глътка въздух. Опита се да се изтласка, за да се освободи от капана, но дънерите бяха хлъзгави, а тежестта в гърдите — непоносима. Сякаш го бяха погребали жив. Пред очите му се стрелкаха светкавици, отвори уста, за да извика, но налягането сякаш щеше да взриви главата му. Той се
