Стояха неподвижно, приведени напред. Чуваха как дъждецът шумоли и се просмуква в дрехите им.
След десет дълги минути в скалния отвор се появи глава с две големи черни очи и едно животно, приличащо на голямо гвинейско прасе, започна да души наоколо.
Изстрелът се разнесе внезапно и животното изквича силно и се търкулна по гръб.
Сали се изправи, не можеше да потисне усмивката си.
— Добър изстрел — каза Том.
— Благодаря.
Том извади мачетето от ножницата и се приближи към животното.
— Ще продължа напред.
Той кимна и преобърна прасето с обувката си. Беше някакъв вид едър гризач, с жълти резци, заоблен и угоен, с гъста козина. Той извади мачетето и без капка удоволствие се приготви да свърши работата си. Разпори корема, извади вътрешностите, отряза лапите и главата и одра кожата. Разнесе се тежка миризма на кръв. Макар че беше гладен, вече не изпитваше никакво желание за ядене. Не беше от гнусливите — като ветеринарен беше виждал много кръв — но не обичаше да ловува, все пак работата му беше да спасява живот, а не да го прекратява, нали?
До ушите му достигна друг звук, този път беше силен рев. Той спря и се ослуша. Ревът беше последван от тиха кашлица. Беше трудно да определи откъде идва — може би някъде откъм склона, от скалите горе. Той подири с очи Сали и я видя на двайсетина ярда, под скалната стръмнина — строен силует, който се плъзгаше тихо в мъглата. След миг се изгуби.
Той разсече животното на четири парчета и се зае да увива всяко с палмови листа. Беше потискащо да се види колко малко бе всъщност месото. Помисли си, че направо не си бе заслужавало. Кой знае, може би Сали щеше да се върне с нещо по-голямо, например елен.
Тъкмо свършваше с опаковането на месото, когато до слуха му достигна друг звук — меко и нежно мъркане, толкова близо, че той се сепна. Изчака заслушан, цялото му тяло се напрегна. Внезапно смразяващ кръвта писък разсече гората и замря в гладното ръмжене. Той подскочи, грабна мачетето, опитвайки се да разбере посоката, от която идва, но по клоните на дърветата и по скалите не се виждаше нищо. Ягуарът се беше скрил.
Том погледна към склона, където бе изчезнала Сали. Не му се нравеше фактът, че ягуарът не беше избягал след изстрела. Той остави приготвените парчета месо и тръгна в посоката, в която бе видял да се стопява силуетът на Сали.
— Сали?
Ягуарът се чу отново и този път му се стори, чу звукът идва някъде отгоре. Инстинктивно клекна и протегна мачетето, но единственото, което успя да види бяха обраслите с мъх скали и изглеждащите напълно нематериални стволове на дървета.
— Сали? — извика той, вече по-силно. — Добре ли си?
Тишина.
Той хукна към склона, обхванат от паника.
— Сали!
Отговори му слаб глас:
— Тук съм, долу.
Той продължи да се спуска, разчиствайки с мачетето мокрите, жилави листа и клони, изпращайки порой от дребни камъчета надолу по стръмнината. Ситният дъжд се засилваше с всяка минута. До слуха му достигна сумтене, идваше зад него и приличаше съвсем на човешко. Животното го преследваше.
— Сали!
Сали изплува от мъглата, стиснала оръжието, смръщила лице.
— Заради твоите викове не успях да го уцеля.
Той се приближи към нея и прибра мачетето смутен.
— Просто се притесних, това е всичко. Не ми харесват звуците, които издава този ягуар. Той ни преследва.
— Ягуарите не преследват хора.
— Чу брат ми като разказваше какво се е случило на водача им.
— Да ти кажа честно, не го вярвам. — Тя се намръщи. — Но май е по-добре да се връщаме. Не ми се обикаля повече в тази мъгла.
Те се изкачиха обратно към мястото, където бяха оставили убитото животно. Месото го нямаше, виждаха се само разкъсани и окървавени палмови листа.
Сали се засмя:
— Това е правил — опитвал се е да те прогони, за да може да изяде вечерята ни.
Том усети, че пламва.
— Не ме е прогонил, тръгнах да те търся.
— Не се притеснявай — каза Сали. — И аз на твое място сигурно щях да избягам.
Том си отбеляза с раздразнение думата „сигурно“, но си замълча. Макар и с усилие, потисна хапливия отговор. Нямаше обаче намерение да й позволява повече да му се подиграва. Насочиха се към лагера по стъпките, които бяха оставили. Когато наближиха първата купчина камъни, ягуарът отново изръмжа, звукът се чу необичайно ясен и отчетлив в мъгливата гора. Сали спря и насочи оръжие. Стояха и чакаха. Дъждовните капки се събираха по листата, след което се търкулваха надолу, барабанейки.
— Сали, той не беше пред нас преди…
— Продължаваш да мислиш, че ни е преследвал?
— Да.
— Глупости. Нямаше да вдига такъв шум, ако е било така. И освен това, той току-що е ял. — Тя му отправи една самодоволна усмивка.
Те приближиха предпазливо към скалите. Бяха пусти, но с много тъмни дупки и цепнатини.
— Нека за по-сигурно да заобиколим тази грамада — предложи Том.
— Добре.
Те се заизкачваха нагоре. Дъждът се усилваше и мъглата се сгъсти. Том усети мокротата, която проникваше през единствения му слой дрехи. Спря. Отново бе дочул мек, шумолящ звук.
Сали се закова на място.
— Мини зад мен — каза й Том.
— Оръжието е в мен. Аз трябва да вървя отпред.
— Казах:
— За Бога, какво ти става? — погледна го тя, но все пак изпълни нареждането.
Той измъкна мачетето и направи няколко крачки напред. Навсякъде около тях се виждаха само дървета, някои от тях — изкривени, с ниски клони, покрити с мъх. Мъглата бе станала вече толкова гъста, че той не виждаше докъде стигат. Том си помисли, че сега се намираха срещу вятъра по отношение на ягуара. Той се навърташе наоколо и би могъл да ги надуши, дори и да не ги виждаше.
— Сали, просто
— Не, по-скоро е любопитен.
Том замръзна. На десет ярда пред тях стоеше ягуарът, внезапно изникнал в полезрението им. Беше стъпил на един клон над пътеката, по която се движеха и ги гледаше студено, мърдайки опашка. Беше величествен.
Сали не вдигна оръжието да стреля и Том можеше да я разбере. Беше невъзможно да си помислиш, че можеш да нараниш такова красиво животно.
След кратко колебание ягуарът с лекота се метна на друг клон и продължи по него, без да откъсва очи от тях. Мускулите му се очертаваха под златната козина с такава мекота, сякаш се лееше мед.
— Погледни колко е красив — произнесе беззвучно Сали.
— Той не се страхува — каза Сали.
