предстоящото изпитание.
— И това ще стане, но после. — И той го потупа дружелюбно по рамото. — Първо трябва да те оправим. Обещавам ти, че операцията ще е безболезнена.
— Не, сеньор, моля ви, първо уискито…
Хаузър се наведе над стрелата. Войникът замръзна и изскърца със зъби, вперил поглед в мачетето, без да забелязва нищо друго. Междувременно Хаузър вдигна дулото на „Щаер“-а и го приближи на инч от тила му. Превключи го на автоматичен огън и пусна кратък откос. Куршумите улучиха мъжа странично и той падна от дънера. Отпусна глава и повече не помръдна. След това настъпи пълна тишина.
Хаузър се върна в лагера, изми ръцете си и се настани до огъня. Взе недоизпушената пура и я запали с една горяща клонка. Двамата войници не поглеждаха към него, но някои от останалите, чули изстрелите, наизлязоха от палатките. Държаха пушки и се оглеждаха объркани и разтревожени.
— Няма нищо — каза Хаузър и махна с ръка да ги отпрати. — Наложи се хирургична намеса. Беше бърза, безболезнена и успешна.
Той извади пурата, надигна плоското шише, закачено на хълбока му, и отпи една глътка. После отново пъхна между устните си мокрия крайчец на пурата и пое жадно дима. Но не беше напълно удовлетворен. Не за пръв път правеше грешката да възложи проста задача на тези хондураски войници, колкото да види провала. За съжаление беше един и не можеше сам да свърши всичко. Винаги все същият проблем… винаги.
Той се обърна и се усмихна на лейтенанта:
— Аз съм много добър хирург, лейтенанте, в случай, че ви се наложи…
35.
Прекараха следващия ден в лагера. Дон Алфонсо беше нарязал голяма купчина палмови клони и седнал по турски край тях, плетеше влакнести ленти и торби от палмови листа, както и още хамаци. Сали отиде на лов и се върна с малка антилопа, която Том одра и опуши на огъня. Върнън събра плодове и корени от маниока. В края на деня разполагаха с малък запас от храна за пътуването си.
Огледаха наличното. Имаха няколко кутии с водоустойчив кибрит, кутия с амуниции с трийсет патрона, раницата на Том съдържаше малък туристически комплект от алуминиеви тенджери и тигани, две бутилки бяла газ и изстискана тубичка репелент против инсекти. Върнън беше провесил на врата си бинокъл. Дон Алфонсо разполагаше с пакет бучки захар, три лули, два пакета тютюн за лула, малко точило и макара с корда за риболов с кукички, всичко това се бе побрало в мръсната му кожена торба, която той бе успял да грабне от горящото кану. Всички имаха мачетета, които бяха запасали в коланите си по време на нападението.
На следващата сутрин потеглиха. Том разчистваше пътя напред, като въртеше наляво и надясно току- що наточеното острие, докато зад него Дон Алфонсо го напътстваше с тих глас. След няколко мили излязоха на нещо, което изглежда бе стар, отъпкан от животни път, който минаваше през прохладна гора от гладкокори дървета. Светлината беше слаба и почти нямаше шубраци. Над гората лежеше пълна тишина. Имаха чувството, че вървят между колоните на огромна, зелена катедрала. В ранния следобед стигнаха до подножието на планинска верига. Теренът започваше направо от гората, преминавайки бързо в склон, покрит от пружиниращия килим на сочния, зелен мъх. Пътеката водеше право нагоре. Дон Алфонсо я изкачи със завидна скорост и Том и останалите полагаха усилие, за да го следват, изненадани от енергичността му. Когато стигнаха надморска височина, въздухът стана по-свеж. Величествените дървета на джунглата отстъпиха място на по-ниските си родственици от планините, чиито клони бяха натежали от мъх. По-късно излязоха на едно плоско било, което завършваше с гола скала във формата на листо. За първи път имаха изглед назад към джунглата, която току-що бяха пресекли.
Том вдигна вежди. Планината се губеше далече напред в нереален смарагдов наклон, гмуркайки се на три хиляди стъпки надолу в зеления океан на живота под тях. Над главите им се носеха плътни кълбести облаци.
— Представа нямах, че сме били на толкова голяма височина — каза Сали.
— Да благодарим на Светата майка, далеч стигнахме — каза Дон Алфонсо, смъквайки плетената си от палмови листа раница — Това е добро място за лагер. — И той се отпусна на един дънер, запали лулата си и започна да дава нареждания.
— Сали, ти и Том отивате на лов. Върнън, първо ще запалиш огъня, после ще направиш колиба. Пък аз ще си почина.
Той се протегна назад, пафкайки мързеливо, с полуотворени очи.
Сали преметна през рамото пушката и те тръгнаха по отъпканата от животните пътека.
— Нямах възможност да ти благодаря, че стреля в онзи войник — каза Том. — Това ни спаси живота. Наистина не ти липсва смелост.
— Ти си като Дон Алфонсо — изненадан си, че една жена може да борави с оръжие.
— Имах предвид нагласата ти, не стрелбата — но да, признавам си, наистина съм изненадан.
— Позволи ми да ти припомня, че живеем в двайсет и първи век и жените вършат изненадващи неща.
Том поклати глава.
— Всички в Ню Хейвън ли са толкова чепати?
Тя му хвърли един студен поглед.
— Ще ловуваме ли или няма? Дърдоренето ни ще прогони дивеча.
Том потисна следващия коментар и погледът му проследи гъвкавото й тяло. Не, тя не беше като Сара. Пряма, чепата, смела. Сара беше хитра, тя никога не казваше това, което наистина мисли, никога не казваше истината, беше любезна дори с хора, които не можеше да понася. Беше й много по-забавно да заблуждава.
Те продължиха, стъпките им потъваха тихо във влажните пролетни листа. Гората беше хладна и гъста. Между дърветата се виждаше река Макатури — сребърните й извивки се губеха в дъждовните гори далече долу.
Откъм обраслия с гори склон над тях се чу звук, подобен на кашлица. Приличаше на човешка кашлица, само че беше по-дълбока, по-гърлена.
— Прозвуча ми като котка — прошепна Сали.
— Котка, в смисъл ягуар?
— Да.
Те се движеха странишком през лианите, разгръщайки листата и папратите по пътя си. Планинските склонове бяха необичайно тихи. Дори птиците бяха спрели да чуруликат. От един дънер изпълзя малко гущерче.
— Тук е някак странно — каза Том. — Нереално.
— Това е мрачна гора — погледна го Сали. — Дъждовна гора над морското равнище. — Тя продължи напред, стиснала пушката. Том я последва.
До ушите им достигна същият звук: дълбок и тътнещ. Единственият звук в неестествено притихналата гора.
— Този път се чу по-отблизо — каза Том.
— Ягуарите се страхуват много повече от нас, отколкото ние от тях — успокои го Сали.
Тръгнаха нагоре по склона, осеян с огромни валчести камъни, промъквайки се между покритите с мъх скали и пред тях се изправи плътен сноп от бамбукови стъбла. Сали го заобиколи. Облаците вече бяха надвиснали ниско над тях и през дърветата се процеждаше ситна мъглица. Въздухът миришеше на влажен мъх. Гледката под тях чезнеше в млечна белота.
Сали спря и вдигна пушката, чакайки.
— Какво е това? — прошепна Том.
— Продължавай.
Том спря зад Сали. Мъглите се спускаха бързо, превръщайки дърветата в силуети. Ситните капчици всмукваха искрящото зелено от пейзажа и го променяха в унило синкавосиво.
— Нещо мръдна зад онези скали — прошепна тя.
