— По дяволите, наистина си прав, че има смисъл. Обзалагам се на каквото искаш, че точно там е отишъл, за да се погребе. Със сигурност в Белия град има готови гробници. Татко знае къде са, защото той самият ги е ограбил навремето. Единственото, което трябва да направи е да отиде там и да се настани в една от тях с помощта на местните индианци. Този Бял град съществува, Том.
— Убедена съм — кимна Сали.
— Дори знам как татко е купил помощта на индианците — каза Върнън и се усмихна широко.
— Как?
— Спомняш ли си онези касови бележки, които полицаите от Санта Фе намериха в къщата на татко, за всичките луксозни френски и немски кухненски сервизи, които е поръчал непосредствено преди да напусне? Ето така им е платил: с тенджери и тигани за местните.
Дон Алфонсо прочисти гърлото си подчертано шумно. Когато получи вниманието им, каза:
— Целият този разговор е безсмислен.
— Защо?
— Защото няма човек, който да може да отиде в Белия град. Баща ви никога не би могъл да го намери. А дори и да го е направил, градът е обитаван от демони — ще го убият и ще откраднат душата му. Ветровете там са толкова силни, че ще го издухат обратно, мъглите са толкова плътни, че объркват очите и разума, потоците вода изтриват паметта. — Той поклати енергично глава. — Не-е, това не е възможно.
— По коя река трябва да тръгнем, за да стигнем там?
Дон Алфонсо сбърчи вежди. Зад мръсните стъкла на очилата големите му очи изглеждаха безрадостни.
— Защо ви е тази безполезна информация? Казвам ви, че това е невъзможно.
— Не е невъзможно и точно натам ще тръгнем.
Дон Алфонсо впери очи в Том. После се засмя и каза:
— Макатури ще ви изведе донякъде, но не можете да отидете отвъд Водопадите. Сиера Азул е на много дни отвъд Водопадите, след тях има планини и долини, после други планини. Това е невъзможно пътешествие. Баща ви не би могъл да го направи.
— Дон Алфонсо, не познавате баща ни.
Старецът напълни лулата си и втренчи тревожните си очи в огъня. Потеше се. Ръката, с която държеше лулата, трепереше.
— Утре — каза Том — поемаме по Макатури и се насочваме към Сиера Азул.
Дон Алфонсо продължаваше да се взира в пламъците.
— Идвате ли с нас, Дон Алфонсо?
— Моята участ е да съм с вас, Томас — каза той меко. — Разбира се, всички ще умрем още преди да сме стигнали Сиера Азул. Аз съм стар човек и съм готов да срещна Свети Петър. Но ще ми бъде тъжно да гледам как Пинго и Кори умират, как умира Върнън, да гледам как умира Лечителката, пред която има още толкова много години, в които да прави любов. Много ще ми е тъжно да видя как умираш ти, Том, защото сега ти си мой приятел.
33.
Том не можа да заспи от мисли за Белия град. Върнън беше прав. Така всичко си идваше на мястото. Беше толкова очевидно. Питаше се защо не го беше разбрал досега.
Докато той се мяташе и въртеше неспокойно, маймунчето пискаше възбудено, най-после се изкатери на гредата, където беше вързан хамакът и заспа там. Около четири часа сутринта Том се събуди. Излезе от хамака си, стъкна огън на мястото на предишния, от който бе останала само купчинка пепел и сложи тенджерата с вода да заври. Рошавия Неудачник скочи долу, все още раздразнен, изпълзя до джоба му, наклони глава и започна да дращи под брадата му. Скоро се появи и Дон Алфонсо, седна и си взе чаша с кафе. Седяха дълго в дрезгавината на джунглата, без да проговорят.
— Има нещо, на което се чудя — обади се по едно време Том. — Когато напускахме Пито Соло, ти говореше така, сякаш няма да се върнеш никога обратно. Защо?
Дон Алфонсо отпи от кафето, очилата му отразяваха пламъците на огъня.
— Томасито, когато времето настъпи, ще научиш отговора не само на този въпрос, но и на много други.
— Защо изобщо тръгна на това пътуване?
— Беше предсказано.
— Това не е достатъчно добра причина.
Дон Алфонсо обърна лицето си към Том:
— Провидението не е причина. То е
Макатури беше най-широката от петте реки, които се вливаха в Лагуна Негра. Беше много по- плавателна от Патука, дълбока и чиста, без плитчини и скрити хлъзгави дънери. Когато запалиха двигателите и тръгнаха, слънцето се показваше над далечните възвишения, обагряйки ги в зеленикаво злато. Дон Алфонсо бе заел обичайното си място върху купчината с провизии, но настроението му беше много по-различно отпреди. Нямаше ги вече философските размишления за живота, разговорите за секса, недоволството от неблагодарните синове. Просто седеше и пушеше, втренчил напред неспокойните си очи.
Двете лодки продължиха по реката в тишина. Когато завиха, пътят им бе препречен от дълго, паднало напречно дърво. Явно бе паднало съвсем скоро, защото листата му още бяха зелени.
— Много странно — промърмори Дон Алфонсо. Той извика на Кори и те намалиха и изчакаха лодката на Пинго, която беше след тях да ги настигне. Върнън беше в средата, излегнат назад, беше подложил лицето си на слънцето. Помаха им, когато минаха.
Пинго насочи кануто към другия край на реката, където дървото беше по-тънко и можеха по-лесно да го разсекат.
Внезапно Дон Алфонсо сграбчи румпела и рязко го извъртя докрай надясно. Кануто кривна, вирна нос и заора във водата на косъм от преобръщането.
— Залегни! — извика той. — Долу!
В същия момент откъм гората се разнесе залп от автоматично оръжие.
Том се хвърли върху Сали и я притисна към дъното, докато откосът от куршуми разцепваше едната страна на лодката и ги обсипваше с дъжд от трески. Чуваше плясъка на куршумите във водата около тях и виковете на нападателите. Обърна се и видя Дон Алфонсо да се навежда на кърмата, стиснал с една ръка кормилния лост, насочвайки кануто към спасителния заслон на надвисналия бряг.
От лодката зад тях се разнесе ужасен вик. Бяха улучили някого.
Том легна върху Сали. Не виждаше нищо, освен водопада от русата й коса и надраскания фюзелаж отдолу. Писъкът от другата лодка продължаваше — нечовешки вой на ужас и болка. Том си помисли: „Това е Върнън. Простреляли са Върнън.“ Стрелбата продължаваше, но сега куршумите изглежда минаваха над главите им. Лодката одраска дъното, после още веднъж, и витлото удари о камък в плитчината.
Стрелбата и писъкът спряха едновременно. Бяха достигнали укрепения насип.
Дон Алфонсо се изправи бързо и погледна назад. Том го чу да вика нещо на езика на тауака, но отговор не последва.
Том се изправи предпазливо, вдигайки Сали. Върху бузите й, където се бяха забили дървените отломки, се виждаха кървави петна.
— Добре ли си?
Тя кимна мълчаливо.
Сега лодката им се движеше успоредно на високото укрепление от речни камъни и храсти, почти под надвисналите шубраци. Той седна и се обърна към кануто след тях, викайки брат си.
— Върнън! Върнън! Ранен ли си? — извика той, когато видя върху кормилния лост окървавена ръка. — Върнън!
Брат му се изправи, клатушкайки се, в средата на лодката. Изглеждаше изненадан.
