Независимо колко му се искаше, Том не можеше да произнесе и дума. Само гледаше как баща им продължава да се взира в тях. Очите му преминаха още веднъж по лицата им, вече с по-смислен израз. Той се изкашля, устата му помръдна, но от нея не излезе никакъв звук. Бродбент протегна трепереща ръка, след което устните му се разтвориха. Прочисти гърлото си, избоботи нещо и се приближи още малко. Пое дъх отново и произнесе:
—
Думите му прогърмяха и отекнаха в скалите, повторени от ехото. Магията изчезна. Това беше техният стар баща, в плът и кръв, какъвто си го знаеха. Том и останалите се втурнаха да го прегръщат. Той ги прегърна всички наведнъж, после един по един, като ги стискаше здраво с изненадващо силните си ръце.
След това отстъпи назад. Сякаш бе възвърнал предишния си ръст.
— Исусе Христе, — каза той и избърса лицето си. — Исусе, Исусе Христе!
Гледаха го и не знаеха какво да отговорят. Той поклати посивялата си едра глава:
—
— Не, изобщо не — каза Филип. — Вземи и облечи това — И той му подаде ризата си.
— Благодаря ти, Филип. — Максуел облече ризата и я закопча несръчно, с отвикналите си пръсти. — Кой ти пере дрехите? Тази риза е истинско наказание. — Той се опита да се засмее, но смехът му премина в кашлица.
Когато Филип започна да събува панталона си, Бродбент вдигна едрата си ръка:
— Няма да оставя гол собствения си син.
— Татко…
— Погребаха ме гол. Свикнах така.
Борабей бръкна в раницата си от палмови листа и извади парче украсено платно.
— Облечи това.
— Ще ставам местен, а? — Бродбент несръчно го уви около кръста си. — Как се завързва това нещо?
Борабей му помогна да го завърже с конопена връв.
След това всички млъкнаха отново.
— Благодаря на Господа, че си жив — произнесе след няколко минути Върнън.
— Отначало не бях сигурен, мислех си, че съм умрял и съм отишъл в рая.
— Какво? Ти, в рая? Старият атеист сега вярва в рая? — вдигна вежди Филип.
Той погледна Филип, усмихна се и поклати глава:
— Толкова неща се промениха.
— Не ми казвай, че си открил Господ.
Бродбент завъртя глава и потупа сина си по рамото. Направи го с неприкрита нежност:
— Радвам се, че те виждам, синко.
После се обърна към Върнън:
— И теб, Върнън. — Огледа се, местейки сините си очи от един към друг. — Том, Върнън, Филип, Борабей — аз съм изумен. Направихте го. Открихте ме. Храната и водата ми бяха на свършване. Щях да издържа не повече от ден-два. Вие ми дадохте втори шанс. Не съм го заслужил, но го приемам. Премислих доста в тази тъмна гробница…
Той вдигна очи нагоре, към пурпурното море от планини и златното небе, и пое дълбоко въздух.
— Добре ли си? — попита Върнън.
— Ако имаш предвид рака, сигурен съм, че продължава да си е в мен — просто още не съм ритнал камбаната. Остава ми някой и друг месец. Проклетникът, влязъл ми е в мозъка — досега не съм ви го казвал. Но дотук добре: чувствам се страхотно. — Той се огледа — Хайде да се разкарваме оттук.
Том каза:
— За съжаление, това не е чак толкова просто.
— Как така?
Том погледна братята си:
— Имаме проблем и той се казва Хаузър.
— Хаузър! — Бродбент беше шокиран.
Том кимна и разказа на баща им всички подробности за тяхното пътуване.
— Хаузър! — повтори Бродбент, гледайки към Филип. — Вие сте се обединили с това копеле?
— Съжалявам — каза Филип. — Предполагах…
— Предполагаше, че той знае накъде съм тръгнал. Грешката е моя: трябваше да предвидя тази възможност. Хаузър е безмилостен садист, веднъж почти уби едно момиче. Най-голямата грешка в живота ми е, че съм го взел за партньор. — Той се отпусна на скалата и поклати глава — Не мога да повярвам на какви рискове сте се изложили тук. Господи, каква грешка направих. Всъщност, последната измежду многото.
— Ти си ни баща — прекъсна го Борабей.
Бродбент изсумтя:
— Какъв баща само! Да ви подложа на такова нелепо изпитание. Навремето идеята ми изглеждаше добра. Не мога да разбера как изобщо ми е хрумнало. Що за глупаво и лекомислено копеле съм бил!
— Е, и ние не сме били точно „Тримата Ми Сина“ — каза Филип.
— Четирима сина — поправи го Борабей.
— А може би има и други? — попита Върнън, вдигайки вежди.
Бродбент поклати глава.
— Не и доколкото на мен ми е известно. Четирима прекрасни сина, ако ми е стигал мозъкът да го осъзная. — Той спря сините си очи върху Върнън. — С изключение на тази брада, Върнън. Исусе Христе, кога ще вземеш да подстрижеш всичките тези косми? Изглеждаш като арабски молла.
— Ти самият не си кой знае колко изрядно подстриган и избръснат — ухили се Върнън.
Бродбент махна с ръка и се засмя:
— Забрави какво казах. Старите навици са упорито нещо. Остави си проклетата брада.
Настъпи неловка тишина. Слънцето се издигаше високо над планините, а светлината от златна бе станала бяла. Над главите им изпърха рояк птици и с плавни движения се стопи в далечината.
Том се обърна към Борабей:
— Трябва да обмислим плана си за спасение.
— Да, братко. Вече мисля за това. Ще почакаме тук, докато се мръкне. После ще тръгнем обратно. — Той погледна към ясното небе. — Тази вечер ще вали, ще имаме прикритие.
— И какво стана с Хаузър? — попита Бродбент.
— Търси гробница в Белия град. Не си е и помислял да погледне в скалите. Мисля, че му се изплъзнахме. Той не знае, че сме тук.
Бродбент се огледа.
— Не носите ли някаква храна с вас за всеки случай? Онова, което ми бяха оставили в гробницата, не беше много подходящо като за път.
Борабей извади храна от раницата си и започна да я разопакова. Бродбент направи няколко колебливи крачки и спря:
— Пресни плодове… Мили боже! — Той взе едно манго и го захапа. От устата му потече сок и няколко капки капнаха върху ризата — Божествено е! — Той натъпка устата си и си взе второ, след което продължи с малко пушено филе от гущер.
— Борабей, можеш да отвориш ресторант.
Том гледаше баща си. Все още не можеше да повярва, че е жив. Имаше нещо нереално в това. Беше се променило всичко и нищо.
Бродбент завърши с яденето и се облегна на каменната стена, вперил поглед към планините.
— Татко — обърна се към него Филип, — ако нямаш нищо против, би ли ни разказал какво ти се случи в гробницата?
— Филип, ще ви разкажа всичко. Първо имаше голямо погребение — сигурно Борабей ви е разказал за
