Тайният кодекс

него. Помолих Ках да ми даде напитка, която да ме изпрати в отвъдното. Следващото, което си спомням е, че се събудих. Бях черен като катран. Като убеден атеист, винаги съм вярвал, че смъртта е краят на мисленето. Така беше. Но аз бях тук и мислех, съзнавах, дори си помислих, че вече съм мъртъв. Никога не съм бил по-уплашен през живота си. А после, когато започнах да опипвам около себе си в тъмното, изпаднах в пълна паника и си помислих: „Не само съм мъртъв, но и съм в ада.“

— Не може наистина да си го вярвал — каза Филип.

Баща му поклати глава:

— Вярвах го. Нямаш представа колко ужасен бях. Стенех и виех като изгубена душа. Молех се на Бога на колене, разкайвах се, обещавах да бъда по-добър, ако ми даде втори шанс. Чувствах се като някой от онези нещастници в „Страшният съд“ на Микеланджело, които просят снизхождение, докато демоните ги дърпат надолу към огненото езеро.

— А после, когато се изтощих от молитви и разкаяния, разумът ми започна да се връща по малко. Тогава започнах да обикалям, да пълзя наоколо и осъзнах, че съм в гробницата. Светна ми, че изобщо не съм мъртъв и Ках ме е погребал жив. Така и никога не ми прости за онова, което бях сторил на баща му. Би трябвало да се досетя. Ках винаги ме е смятал за хитра стара лисица. Когато намерих храната и водата, вече знаех, че ме чака дълго изпитание. Бях планирал всичко това да бъде едно забавно предизвикателство за трима ви. А после внезапно се оказа, че моят живот зависи от това дали ще успеете.

— Забавно предизвикателство? — повтори Филип скептично.

— Исках да ви принудя да направите нещо по-важно с живота си. Това, което не осъзнавах е, че всеки от вас прави нещо важно — така е, живеете живота си по начина, по който искате да го живеете. Кой съм аз, че да ви съдя? — Той млъкна, прочисти гърлото си и поклати глава. — Тук бях затворен с онова, което смятах, че е мое съкровище, делото на живота ми — а това беше глупост. Беше ненужно. Изведнъж се оказа, че то не означава нищо. В тъмното не можех дори да го гледам. Затварянето тук ме разтърси напълно. Накара ме да се размисля за целия си живот, макар и с не особено желание. Бях лош баща за вас, лош съпруг, алчен, егоистичен — и тогава започнах да се моля и да се разкайвам.

— Не — каза Филип.

Бродбент кимна.

— Но какво можех да направя? После дочух гласове, чукане и блъскане и вътре проникна светлина. Появихте се вие! Моите молитви се бяха сбъднали!

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си станал религиозен?

— Дяволски си прав, наистина станах религиозен. — Той впери поглед към безкрайните планини и джунглата. Обърна се към синовете си: — Колко странно, чувствам се сякаш съм бил умрял и сега съм се преродил.

69.

От скривалището си Хаузър чуваше гласовете им, носени от вятъра. Не можеше да разбере отделните думи, но не се съмняваше какво се случва: разполагаха с предостатъчно време да плячкосат гробницата на баща си. Не ще и съмнение, че бяха решили да изнесат по-дребните неща — включително Кодекса. Жената, Колорадо, знаеше много добре колко е ценен. Сигурно щеше да е първото нещо, което щяха да вземат.

Хаузър мина наум списъка с другите съкровища в гробницата. Доста голяма част от колекцията на Максуел Бродбент можеше да се пренесе, включително някои от най-ценните предмети. Имаше няколко редки скъпоценни камъка от индианския подконтинент. Имаше огромна колекция на златни артефакти на инките и ацтеките, повечето от които бяха малки, както и античните златни гръцки монети. Имаше и две изключително ценни етруски бронзови фигури, всяка от които около десет инча висока, с тегло по-малко от двайсет паунда. Всичките тези неща можеха да се носят на гръб от сам човек. А стойността им беше между десет и двайсет милиона.

Може би бяха в състояние да изнесат Моне и Липи. Тези две картини бяха относително малки — Липи беше двайсет и осем на осемнайсет инча, а Моне — трийсет и шест на двайсет и шест. Двете бяха опаковани без рамките. Сандъчетата, в които бяха, не можеше да тежат повече от трийсет паунда парчето. И можеха да се вържат заедно и да се носят от един човек на гръб. Стойност — над сто милиона.

Имаше, разбира се, и много неща, които не можеха да вземат. Понтормо, на стойност трийсет или четирийсет милиона, беше твърде голям. Отелите на маите и портретът на Бронзино11 бяха много тежки. Но двете работи на Брак можеха да се носят. По-малката беше шедьовър от най-ранния кубистичен период, който може би се оценяваше на пет или десет милиона. Имаше и малка бронзова статуя на момче от времето на Римската империя, която тежеше към петдесетина паунда — и вероятно не можеше да бъде изнесена. Да не говорим за каменните статуетки от камбоджански храмове, китайски бронзови урни или маянски инкрустирани тюркоазни плочки… Макс имаше набито око и търсеше качеството, не количеството. В течение на годините през ръцете му беше минало много изкуство, но той бе оставил за себе си само най-доброто.

Да, помисли си Хаузър, ако не беше той, онези четиримата току-виж изнесли на гръб произведения за може би двеста милиона долара. Почти половината от стойността на цялата колекция.

Той се размърда и опъна изтръпналия си крак напред. Слънцето светеше силно и горещо. Погледна часовника си. Десет без пет. Беше решил да излезе в десет часа. Тук времето не беше от такова значение, но навиците за дисциплина и ред му правеха удоволствие. Това, помисли си той, бе много повече философия на живота, отколкото всичко друго. Изправи се, протегна ръце и си пое дълбоко дъх. Хвърли един бърз поглед върху „Щаер“-а. Както винаги, оръжието бе в отлично състояние. Приглади косата си, после огледа ноктите си и кожичките около тях. Под единия му нокът се чернееше мръсотия. Той я изстърга търпеливо и поглади ръката си. Беше гладка, без косми, с бяла кожа, през която едва прозираха вени. Това бяха ръце на трийсетинагодишен човек, не на шейсетгодишен. Винаги бе обръщал специално внимание на ръцете си. Слънцето се отразяваше от тежкото злато и диамантените пръстени върху пръстите му. Той стисна и отпусна няколко пъти ръце, разглади с длан гънките по панталоните си, раздвижи внимателно глезени и направи няколко завъртания с глава. След това вдиша и издиша бавно. Вдишване. Издишване. Огледа бялата си риза и констатира със задоволство, че по нея няма никакви петна. Беше истинско изпитание човек да опази дрехите си чисти в джунглата.

Изпълнен с добри предчувствия, той преметна с бързо движение „Щаер“-а през рамо и се отправи надолу по пътеката.

70.

Четиримата братя и баща им останаха в сянката на скалата, откъм страната на вратата на гробницата. Бяха изяли повечето от храната и Том предаде манерката с вода. Имаше толкова неща, които искаше да каже на баща си и не се съмняваше, че и братята му изпитват същите чувства, а сега, след първия изблик на думи, всички стояха мълчаливи. Стигаше им, че са заедно. Манерката обиколи всички, клокочейки жизнерадостно, докато всеки отпиваше от водата, накрая се върна отново при Том. Той завъртя капачето и я пусна в малката си раница.

Най-сетне Максуел Бродбент наруши мълчанието и заговори:

— Значи Маркъс Хаузър е някъде тук и търси гробницата ми. — Той поклати невярващо глава. — Какъв свят!

— Съжалявам — каза Филип отново.

— Грешката е моя — прекъсна го Бродбент. — Стига оправдания. За всичко съм виновен аз.

Това беше нещо ново, помисли си Том: Максуел Бродбент да си признае, че е сбъркал. Уж си беше все същият кисел старец, но всъщност бе променен. Определено бе променен.

— Има само едно нещо, което искам сега, и то е четиримата ми сина да се измъкнат живи оттук. Аз ще съм ви в тежест. Затова ме оставете, сам ще се погрижа за себе си. Ще поздравя онзи тип Хаузър така, че да ме запомни.

— Какво? — възкликна Филип. — След всичко, което направихме, за да те спасим? — Той беше искрено възмутен.