— Хайде стига. Така или иначе след месец-два ще умра. Оставете ме да се оправя с Хаузър, докато вие се спасявате.
Филип се изправи, побеснял:
— Татко, не бихме целия този път, за да те предадем на Хаузър.
— Ще съжалявам, ако стана причина да рискувате живота си.
— Без теб няма да тръгнем — каза Борабей. — Вятърът духа от изток, довечера ще донесе буря. Ще останем тук до мръкнало, после ще тръгнем. Ще преминем по моста, докато трае бурята.
Бродбент въздъхна и изтри лицето си.
— Татко? — прочисти Филип гърлото си.
— Да, сине?
— Не ми се иска да зачеквам неприятни теми, но какво ще правим с нещата в гробницата ти?
Том се сети за Кодекса. Трябваше да го изнесе не само заради себе си, но и заради Сали, заради целия свят. Бродбент наведе очи за момент, преди да заговори:
— Не съм мислил за това. И то вече не ми изглежда толкова важно. Но съм съгласен с теб, Филип, че трябва да изнесем нещичко. Предполагам, че трябва да вземем Липи и някои други работи, които могат да се носят. Най-малкото, за да ги спасим от лакомите ръце на онова животно. Мисълта, че се кани да отмъкне всичко, а аз не мога нищо да направя, направо ме убива.
— Когато излезем оттук ще се обадим на ФБР, на Интерпол…
— Хаузър вече ще е далече оттук с колекцията, Филип, и ти добре го знаеш. Което ми напомня, че в сандъците има още нещо, нещо, за което продължавам да се чудя. Колкото и да ми е неприятно да се връщам към това, трябва да го проверя.
— Ще ти помогна — изправи се Филип.
— Не. Трябва да отида сам. Борабей, дай ми факла.
Борабей запали един сноп от тръстики и го подаде на баща си.
Старецът хлътна във вратата и Том видя жълтия ореол да се движи между щайгите и сандъците в гробницата. Гласът на Максуел Бродбент прогърмя:
— Един Господ само знае защо тези боклуци са били някога толкова важни за мен.
Светлината премина по-навътре в тъмното и изчезна.
Филип обикаляше в кръг, опъвайки от време на време краката си. Запали лулата си и въздъхна:
— Не ми се мисли, че Хаузър ще сложи ръка върху Липи.
В този миг над главите им се разнесе студен глас:
— Спомена ли някой тук моето име?
71.
Хаузър говореше меко, утешително, с вдигнато оръжие, готов да го използва при най-лекото движение. Тримата братя и индианецът, които седяха срещу отворената врата на гробницата, се обърнаха към него, в очите им се четеше ужас.
— Не се безпокойте, няма нужда да ставате. И не мърдайте. — Той спря. — Филип, толкова се радвам да видя, че си се оправил. Изминал си дълъг път от хилавото конте, което влезе в офиса ми преди два месеца с тази смешна лула.
Хаузър направи малка крачка напред, напрегнат, готов да ги покоси при най-незначителното движение.
— Колко мило, че ме доведохте до гробницата. Даже сте отворили вратата вместо мен! Изключително съобразително. А сега ме слушайте внимателно. Ако изпълнявате заповедите ми никой няма да пострада.
Той млъкна и изучаващо се спря върху лицата им. Никой не изглеждаше паникьосан, но и никой не се канеше да се прави на герой. Бяха разумни хора. Той произнесе по възможно най-мекия и любезен начин:
— Някой да каже на индианеца да остави долу лъка и стрелите си. Бавно, без резки движения.
Борабей свали колчана и лъка и ги остави да паднат пред него.
— О, индианецът разбирал английски! Добре. А сега искам да помоля всеки от вас да извади от ножницата мачетето си и да го сложи на земята. Един по един. Ти пръв, Филип. Остани седнал.
Филип изпълни заповедта.
— Върнън?
Върнън повтори движението бавно, последван от Том.
— А сега, Филип, искам да отидеш до мястото, където сте си оставили раниците, да ги вземеш и да ми ги донесеш. Направи го бързо. — И той направи красноречив жест с оръжието си.
Филип събра раниците и ги сложи в краката на Хаузър.
— Чудесно! А сега да изпразним джобовете. Обърнете ги с хастара навън и ги оставете в това положение. Оставете всичко на земята пред вас.
Те се подчиниха. Хаузър се изненада, когато видя, че не бяха взели от гробницата онова, което той предполагаше.
— Сега се изправете. Всички едновременно, с
Докато те отстъпваха по този абсурден начин, Хаузър се приближи напред. Те се скупчиха инстинктивно, както правят хората, когато ги грози опасност — особено под дулото на оръжие. Беше го виждал и преди, и това правеше нещата много по-лесни.
— Всичко е направо чудесно — произнесе той меко. — Не искам да нараня никого — единственото, което искам са погребалните предмети от гробницата на Макс. Аз съм професионалист и като повечето професионалисти не обичам да убивам.
— Никой няма да бъде наранен. — След което не можа да се въздържи да не добави: — Никой няма да усети нищо. — Той притисна този път спусъка наистина и усети незначителното
Беше излязло от вътрешността на пещерата, полуголо, с лице бяло като на вампир, с хлътнали дълбоко очи, разнасящо смрад на разложение; костите на крайниците му бяха сиви и хлътнали като на мъртвец, а в ръцете си държеше горяща факла, същата, с която го бе ударило и с която явно се канеше да го удари отново. В зейналата му уста се виждаха потъмнели зъби.
„По дяволите, това беше духът на Максуел Бродбент!“
72.
Хаузър се търкулна при падането, но продължаваше да стиска оръжието. Той се изви, опита се да се върне в предишното положение, но бе вече твърде късно — едрата сянка на дрипавия, обрасъл Максуел Бродбент се надвеси над него и започна да вика и да го удря през лицето със запалената факла; разхвърчаха се искри и замириса на изгорена коса, докато той се опитваше да се предпази от пламъка с една ръка, стискайки оръжието с другата. Беше невъзможно да стреля, докато нападателят му се мъчеше да му извади очите с горящия сноп. Но внезапно успя да се освободи и започна да стреля напосоки както лежеше по гръб, насочвайки дулото ту напред, ту назад, с надеждата да уцели каквото и да е. Но съществото сякаш бе изчезнало.
Той спря да стреля и предпазливо седна. Усещаше, че лицето и дясното му око пламтят. Издърпа манерката от джоба си и обля лицето си.
