— Татко мразеше Хаузър.
— Предполагам, че са се сдобрили след болестта му. — Филип всмукна от дима, давейки се.
Върнън се прехвърли в кабинета. Том го чуваше как отваря шкафовете и ги затваря с трясък, от етажерките падаха книги, след малко дойде звук на счупено.
— Казвам ви, Хаузър е замесен. Трябва да действаме бързо. Имам дългове — имам задължения.
Върнън влезе, носейки пълна кутия с листове, които тръшна на масичката за кафе.
— Както изглежда, ти вече си успял да изхарчиш наследството си.
Филип се извърна хладно към него:
— Кой беше този, който взе двайсет хилядарки от татко миналата година, а?
— Това беше заем. — Върнън започна да рови из листовете, прехвърляше папките, разпръсквайки ги по пода. Том забеляза, че от една папка се изтърсиха старите им свидетелства от началното училище. Изненада се, че баща му ги беше запазил — отчасти и заради факта, че не беше особено горд от оценките им.
— Върна ли му го? — попита Филип.
— Ще му го върна.
— Естествено, че ще му го върнеш — произнесе Филип саркастично.
Върнън почервеня.
— А ти какво ще кажеш за онези четирийсет хиляди, които татко изхарчи, за да те изпрати да правиш докторат? Да не би да си му ги върнал?
— Това беше дарение. Той плати и за ветеринарното училище на Том, нали Том? И ако
Настъпи напрегната тишина.
— Върви по дяволите! — каза Върнън.
Том местеше очи от единия върху другия си брат. Този разговор се беше водил поне хиляда пъти досега. Обикновено той се намесваше и се опитваше да ги помири. И както се случваше най-често, това не довеждаше до добро.
— И ти върви по дяволите! — не му остана длъжен Филип. Захапа лулата между зъбите си с леко щракване и се завъртя на пета.
— Чакай! — извика Върнън, но вече беше твърде късно. Когато Филип се ядосаше, той излизаше, което направи и сега. Голямата врата се затръшна с трясък.
— За бога, Върнън, не можа ли да избереш по-подходящо време да се карате?
— Да му го начукам! Той започна, не беше ли така?
Том дори не си спомняше кой беше започнал пръв.
Когато се върна в офиса, Хъч Барнаби се отпусна в стола си, подпря чашата с прясно кафе на шкембето си и се загледа през прозореца. Фентън седна на другия стол, и той с чаша в ръка, и впи мрачен поглед в пода.
— Фентън, стига си мислил за това. Такива неща се случват.
— Не мога да повярвам.
— Знам, това е някаква пълна безсмислица, човек да се погребе сам с половин милиард долара. Но не се притеснявай. Все някой ден някой в този град ще извърши престъпление, достойно за челната страница на „Ню Йорк Таймс“ и твоето име ще цъфне там. Просто още не му е дошло времето.
Фентън преглътна кафето, а с него и разочарованието си.
— Бях сигурен, Фентън, още преди да сме изгледали видеозаписа. Предчувствах го някак си. Когато разбрах, че няма застрахователна шашма, все едно, че в главата ми светна лампа. Хей, от това би станал страхотен филм, не мислиш ли? Богаташ отнася шибаното си съкровище във вечния си дом.
Фентън не отговори.
— Как мислиш, че го е направил? Поразсъждавай само. Трябвала му е помощ. Става въпрос за голям багаж. Не можеш да прекараш няколко тона произведения на изкуството до другия край на света, без някой да забележи.
Фентън сръбна и отново не каза нищо. Барнаби погледна часовника, а после очите му се отместиха към купчината листи върху бюрото.
— Остават два часа до обяд. Как пък не се случва нищо интересно в този град. Погледни това: наркотици и още наркотици. Защо тези дечица не вземат например да оберат някоя банка за разнообразие?
Фентън изпи и последните капчици от кафето си.
— То си е там.
Мълчание.
— Какво се опитваш да кажеш? Какво имаш предвид с това
Фентън смачка чашата си.
— Имаш някакво предположение, така ли е?
Фентън запрати чашата в кошчето за боклук, но отново не каза нищо.
— Ти произнесе: „То си е там.“ И аз искам да знам какво означава това.
— Отиваме да го вземем.
— И после?
— Ще го задържим.
Барнаби се засмя.
— Фентън, направо ме изумяваш. В случай, че не си забелязал, ние сме
— Аха — съгласи се Фентън.
— Точно така. Честност. Ако нямаш това, Фентън, то какво имаш?
— Половин милиард долара — каза Фентън.
6.
Сградата не беше от стар, потъмнял камък като във филм на Богарт, а чудовище от стъкло и метал, което се издигаше високо в небето над Западна петдесет и седма улица, един грозен седемдесететажен небостъргач. Най-малкото, помисли си Филип, наемът със сигурност е висок. А ако наемът е висок, това означаваше, че Маркъс Аурелиъс Хаузър е преуспяващ частен детектив.
Влизането във фоайето създаваше чувство за влизане в огромен полиран куб от гранит. Мястото лъхаше на препарати за почистване. В един ъгъл растеше хилаво бамбуково дърво. Един асансьор го отнесе за отрицателно време на трийсетия етаж и той се озова пред скъпата врата от черешово дърво, която водеше към офисите на частен детектив Маркъс Хаузър.
Филип влезе. Както и да си беше представял офиса на един частен детектив, този безцветен постмодернистичен интериор от сив аспид, безличен килим и черен полиран гранит, нямаше нищо общо с това. Как изобщо някой можеше да работи в такава стерилна обстановка? Стаята изглеждаше празна.
— Да-а? — долетя глас иззад дъговидната стена от стъклени тухлички.
Филип заобиколи и се оказа зад гърба на мъж, седнал пред празно бъбрековидно писалище, което вместо към вратата на офиса, беше обърнато срещу стена от прозорци, които гледаха на запад към монотонния цинков блясък на река Хъдзън. Без да се обръща, мъжът посочи креслото с ръка. Филип прекоси коридора, седна и започна да изучава Маркъс Хаузър: бивша зелена барета във Виетнам; бивш крадец на гробници; бивш лейтенант от Бюрото по алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви.
В албума на баща си беше виждал снимки на Хаузър като млад, размазани и неясни, облечен в униформа в цвят каки, провесил на хълбок някакво огнестрелно оръжие. Беше усмихнат на всички снимки. Филип се почувства леко объркан, виждайки го най-сетне от плът и кръв. Изглеждаше дори още по-дребен, отколкото си го бе представял: беше облечен прекалено официално в кафяв костюм с игла за яката, елек,
