Том се поклони леко.
— На ваше разположение.
Първоначално мислеше за ездата обратно до Блъф с някакво неясно предчувствие. Беше доволен, че пътят е разрушен и че ще има оправдание за дългото пътуване. Беше загубил половин ден, но пътеката го беше превела през най-красивата местност с червени скали в югоизточната част, през юрските дефилета от пясъчник, известни като формацията Морисън, богата на останки от динозаври. Имаше много на брой отдалечени каньони, които стигаха до високото скалисто плато Тоу Агиин и Том се запита дали някой палеонтолог си беше дал труда да го изследва. По всяка вероятност не. Някой ден, помисли си той, ще си направи малко пътешествие до тези каньони…
Поклати глава и се усмихна на себе си. Пустинята беше идеалното място да прочисти съзнанието си. Тази побъркана работа с наследството го беше шокирала напълно.
— Колко ви дължим, докторе? — попита възрастната жена, прекъсвайки унеса му.
Том погледна парцаливия хоган2, счупената, обърната с колелата нагоре кола и мършавата овца, която се въртеше в кошарата.
— Пет долара.
Жената бръкна в кадифената си блуза и извади няколко смачкани банкноти, след което отброи от тях пет и му ги подаде.
Том докосна с ръка периферията на шапката си и тъкмо се канеше да се обърне към коня си, когато забеляза малко облаче прах на хоризонта. Двете жени навахо също го бяха забелязали. Един ездач на кон се носеше с голяма бързина от север, посоката, от която той самият бе дошъл, тъмната точица ставаше все по-голяма в огромната златна чаша на пустинята. Той се запита дали пък не беше Шейн, колегата му ветеринар. Тази мисъл го разтревожи. Трябва да се е случило нещо непредвидено, за да накара Шейн да се качи на коня и да препусне насам.
Когато фигурата наближи, той осъзна, че това не е Шейн, беше жена. И яздеше неговия кон Нок.
Жената влезе в селото в тръс, от муцуната на коня се стичаше пяна, а тя самата беше цялата в прах от пътуването. Тя спря и скочи на земята. Беше яздила без седло и дори без юзди цели осем мили през голата пустиня. Абсолютна, пълна лудост. И защо беше взела най-хубавия му кон, а не някоя от крантите на Шейн? Направо му идеше да го убие.
Тя пристъпи към него.
— Аз съм Сали Колорадо. Потърсих ви в клиниката, но партньорът ви ми каза, че сте дошли тук. Затова пристигнах.
Тя тръсна живата си, с богат меден цвят коса, и протегна ръка. Том я пое, сваляйки гарда. Косата се сипеше по раменете й и покриваше бялата памучна блузка, подпъхната на кръста в плътно прилепналите й джинси. Около нея се носеше лек дъх на мента. Когато се усмихна, очите й бяха променили цвета си от зелен в син, толкова ярък беше ефектът. На ушите й висяха тюркоазени обици, но очите й бяха дори с по- наситен цвят от цвета на камъка.
По едно време Том осъзна, че все още държи ръката й и побърза да я пусне.
— Трябваше да ви намеря — каза тя. — Не можех да чакам.
— Спешен случай?
— Не става въпрос за ветеринарен случай, ако това имате предвид.
— Тогава за какво?
— Ще ви кажа по пътя.
— По дяволите! — избухна Том. — Не мога да повярвам, че Шейн ви е позволил да вземете най-добрия ми кон и да го яздите по този начин, без седло и юзди. Можеше да се пребиете.
— Шейн изобщо не ми го е давал — усмихна се момичето.
— Тогава как го взехте?
— Откраднах го.
Смайването му трая няколко минути, след което Том се засмя.
Слънцето вече бе залязло, когато се отправиха на север, към Блъф. Известно време яздиха в мълчание, после Том се обади:
— Е, добре. Нека все пак чуя кое е това толкова важно нещо, което ви е накарало да откраднете коня ми и да рискувате да счупите врата си.
— Ами-и-и… — поколеба се тя.
— Целият съм слух, мис… Колорадо. Ако наистина така се казвате.
— Странно име е, знам. Моят прапрадядо е участвал във водевил. Обикалял е, облечен като индианец, използвайки като артистичен псевдоним името Колорадо. Било е далеч по-добро от старото ни име Смит. Наричайте ме Сали.
— Добре, Сали. Нека чуем историята. — Той се хвана, че я гледа с удоволствие как язди. Изглеждаше, сякаш е родена върху гърба на коня. Трябва да бяха отишли доста пари за тази права, свободна и уверена стойка.
— Аз съм антрополог — започна тя. — И по-специално етнофармаколог. Уча туземна медицина при професор Джулиан Клайв в Йейл. Той е човекът, който разчете йероглифите на маите преди няколко години. Беше наистина блестяща работа. Писаха за това по всички вестници.
— Сигурно.
Тя имаше чист, изваян профил, малък нос и издаваше напред долната си устна по много забавен начин. Когато се усмихваше, върху едната й буза се появяваше малка трапчинка. Косата й беше с цвят на старо злато и се виеше на блестящи кичури върху нежните й рамене. Беше наистина забележително красива.
— Професор Клайв е събрал най-голямата колекция от съществуващи произведения на маите, библиотека с всякакви ръкописи, останали от древните маи. Тя съдържа отпечатъци от надписи върху камък, страници от маянски Кодекси, както и копия от надписи върху съдове и маси. От нея се интересуват учени от цял свят.
Том направо виждаше треперещия стар даскал, който се тътри между купчините прашасали ръкописи.
— Най-важните постижения на маите са побрани в онова, което ние наричаме кодекси. Това са автентичните книги на маите, написани с глифи върху варосани листа, събрани в дипляни. Испанците изгорили повечето от тях, наричали ги „дяволски книги“, но няколко от незавършените кодекси са успели да се съхранят тук-там. Пълен Кодекс на маите така и не бил открит. Миналата година професор Клайв намери
Тя извади от джоба си сгънат лист и му го подаде. Беше старо, пожълтяло фотокопие на страница от ръкопис, написан с йероглифи, с някакви рисунки на листа и цветя в полетата. Стори му се смътно познат. Запита се къде ли го беше виждал преди.
— Писмеността е била създавана независимо само три пъти в историята на човечеството. Йероглифите на маите са една от тях.
— Способността ми да чета йероглифи малко се е занемарила. Бихте ли ми казали какво пише?
— Описват се лечебните качества на определено растение, което може да бъде намерено в дъждовните гори на Централна Америка.
— И какво? Лекуват рак?
Сали се усмихна.
— Де да можеше. Растението се нарича кик-те или дърво на кръвта. На тази страница е описано как се вари кората, добавя се пепел, за да се алкализира и получената паста се прилага под формата на лапа за лекуване на рани.
— Интересно. — Том й върна листа.
— Повече от интересно е, то е медицински напълно вярно. В кората се съдържа слаб антибиотик.
Вече се намираха на гладкото, хлъзгаво плато. От далечния каньон се чуваше мрачният вой на двойка койоти. Сега трябваше да се движат поотделно. Сали яздеше отзад, а Том слушаше.
— Тази страница е от медицинския Кодекс. Вероятно е написан около 800 години преди новата ера, на върха на класическата цивилизация на маите. Той съдържа две
