милиона, обаче, си бяха направо изнудване. Да се пазари с тип като този му беше до немай-къде противно. Но някои неща не могат да се избегнат. Той въздъхна:
— Докато съществува само един начин да се плати един дълг, то начините да не го платиш са един милион. Което, Майк, и сам много добре знаеш.
Лъскавата пот върху лицето на Граф му пречеше да изтипоса образцова усмивка.
Скиба заговори по интеркома:
— Не позволявайте на мъжа, който до преди малко беше тук, да напуска сградата. Кажете му, че сме съгласни с условията му и го изпратете обратно при нас.
Той остави слушалката на вилката и се обърна към Граф:
— Моля се заради двама ни този човек да говори истината.
— Сигурен съм — каза Граф. — Повярвай ми, разгледах листа много внимателно. Този Кодекс съществува и страницата, която видяхме, е напълно реална.
В този момент Хаузър застана на вратата.
— Ще си получите петдесетте милиона — произнесе Скиба безцеремонно. — Сега седнете тук и ни разкажете какъв е планът ви.
10.
Чарли Хернандес се чувстваше направо изцеден. Службата беше дълга, погребението — още по-дълго. Той още усещаше мръсотията по дясната си ръка. Винаги беше ужасно, когато един от техните трябваше да бъде погребан, какво да кажем за двама. Тепърва му предстоеше явяване в съда. Погледна партньора си Уилсън, който пишеше. Умно момче; само дето лошият му почерк приличаше на почерк на дете от детската градина.
Звънецът иззвъня и се чу гласът на Дорийн:
— Тук двама искат да се срещнат с Барнаби и Фентън.
Мили боже, само това му липсваше.
— За какво?
— Не искат да кажат. Не искат да говорят с никого, освен с Барнаби и Фентън.
Той въздъхна тежко.
— Изпрати ги тук.
Уилсън спря да пише и го погледна:
— Искате ли да…?
— Не, остани.
Те се появиха на вратата, зашеметяваща блондинка и висок мъж в каубойски ботуши. Хернандес изсумтя, изправи се и приглади с ръка косата си.
— Седнете.
— Искаме да се срещнем с лейтенант Барнаби, не…
— Знам с кого искате да се срещнете. Моля, седнете.
Те седнаха с нежелание.
— Аз съм офицер Хернандес — каза той, обръщайки се към блондинката. — Мога ли да ви попитам каква работа имате с офицер Барнаби? — Той говореше с тренирания глас на чиновник — бавно, безстрастно и с елемент на окончателност.
— Предпочитаме да общуваме директно с офицер Барнаби — каза мъжът.
— Не можете.
— И защо? — избухна той.
— Защото е мъртъв.
Те го погледнаха слисани.
— Как?
Господи, Хернандес се почувства безкрайно уморен. Барнаби беше добър човек. Каква загуба…
— Автомобилна катастрофа — отговори той с въздишка — Може би все пак ще ми кажете кои сте и как бих могъл да ви помогна?
Те се спогледаха. Мъжът започна:
— Аз съм Том Бродбент и преди десетина дни лейтенант Барнаби разследва предполагаемо влизане с взлом в къщата ни в Санта Фе. Той пое обаждането и се питам дали е подал рапорт.
Хернандес погледна към Уилсън, но той поклати глава:
— Не е подавал рапорт.
— Споменавал ли е нещо?
— Каза, че става дума за някакво недоразумение, че господин Бродбент е преместил някъде колекцията си от произведения на изкуството, а синовете му погрешно са предположили, че става дума за кражба. Както обясних миналата седмица и на брат ви, няма престъпление, така че няма причина да се отваря досие.
— Брат ми? Кой от двамата?
— Не си спомням името. С дълга коса, брада, прилича на хипи…
— Върнън.
— Точно така.
— Мога ли тогава да говоря с партньора му, Фентън?
— Той също загина при инцидента.
— Какво точно е станало?
— Колата се възпламенила на Ски Бейсин Роуд, на ъгъла на Нан.
— Съжалявам.
— Ние също.
— Значи няма нищичко по разследването в къщата на Бродбент?
— Нищо.
Настъпи тишина. След малко Хернандес се прокашля:
— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?
11.
Боклукът гореше в петдесет и пет галоновите варели, наредени в редица по мръсната плажна ивица на Пуерто Лемпира, и всеки изпращаше облаци от лютив дим към града. Една дебела жена готвеше върху капака на един от варелите; миризмата на препечена свинска кожичка, донесена от задушливия ветрец, погъделичка ноздрите на Върнън. Той и Учителя продължиха напред по мръсната, успоредна на плажа улица, проправяйки си път сред тълпата деца, следвани от глутница кучета. Децата се влачеха подире им повече от час, викайки „Дай бонбонче“ и „Дай долар“. Върнън извади няколко пакета с бонбони и всичките долари, които носеше, за да предразположи децата, но щедростта му засили още повече истерията.
Върнън и Учителя пристигнаха на разнебитения дървен кей, който стърчеше от калната лагуна, на края на която бяха вързани дървени канута с извънбордови двигатели. Мъжете се излежаваха в хамаци, а тъмнооките жени ги гледаха от пътя. Един от мъжете се насочи към тях, с навита около врата си боа.
— Змия — каза той. — Педесе долар.
— Не ни трябва змия — отвърна Учителя. — Искаме лодка.
Мъжът започна да развива влечугото и да го протяга напред, сякаш им предлагаше кренвирши.
— Змия. Трийсе долар.
Учителя го отмина.
— Змия — развика се мъжът, подтичвайки подире им. — Двайсе долар! — Ризата му, цялата на дупки, се беше смъкнала от раменете. Той сграбчи Върнън с дългите си кафяви пръсти. Върнън бръкна в джоба си и извади шепа монети, но откри една-единствена банкнота от пет долара. Подаде ги на мъжа. Децата се втурнаха с бесни крясъци към кея.
— По дяволите, стига си раздавал пари — скастри го Учителя. — Ще ни оберат.
