им казват какво да правят.
Сали сви устни и Том видя, че е ядосана. Колата се носеше с равномерно бръмчене по трептящия от жегата асфалт. Том включи климатика. Щеше да е доволен, когато всичко това приключи. Не се нуждаеше от усложнения като Сали Колорадо в живота си.
Сали разтърси тежката си златна коса и от нея се разнесе нежен дъх на парфюм и шампоан.
— Има и друго, което ме безпокои. Направо не мога да си го избия от главата.
— Какво?
— Барнаби и Фентън. Не ти ли се вижда странно, че непосредствено след започване на разследването на тъй наречения обир на къщата на баща ти, те умират? Има нещо, което е „задействало“ катастрофата, и което не ми се нрави.
Том поклати глава:
— Сали, това е просто случайно стечение на обстоятелствата.
— Не ми изглежда точно така.
— Познавам много добре Ски Бейсин Роуд, Сали. Завоят на Нан е направо адски. Те не са първите, които се убиват на това място.
— И какво, според теб, правят на Ски Бейсин Роуд?
Ски сезонът вече премина.
Том въздъхна:
— Ако това толкова те безпокои, защо не го каза на полицай Хернандес, за да се разбере истината?
— Ще го направя. — Сали извади клетъчния си телефон от чантата и започна да набира. Том чу как я препращаха поне половин дузина пъти от една секретарка на друга, докато най-сетне стигна до Хернандес.
— Обажда се Сали Колорадо — каза тя. — Спомняте ли си?
Пауза.
— Искам да ви попитам нещо, свързано със смъртта на Барнаби и Фентън.
Отново пауза.
— Защо са се изкачили на пътя за ски пистата?
Тишина. Том се улови, че се напряга да чуе, макар да беше сигурен, че това е губене на време.
— Да, наистина е било трагедия — произнесе Сали. — Но къде са се канили да ходят на риболов?
Ново мълчание в слушалката.
— Благодаря.
Сали затвори бавно телефона и погледна Том. Той усети как в стомаха му се събира топка; лицето й бе станало бяло като платно.
— Тръгнали са към ски пистата, за да проверят съобщение за вандализъм. По всяка вероятност фалшиво. Спирачките им отказали по пътя за надолу. Опитали се да намалят скоростта като използват мантинелите, но пътят бил прекалено стръмен и се получил обратният ефект. Когато стигнали ъгъла на Нан, се носели с почти деветдесет мили.
— Исусе.
— След падането от четиристотин крачки височина и експлозията от колата не останало много. Не подозират някаква тъмна игра. Било е особено трагично, тъй като се случило точно в деня, преди да тръгнат да ловят херинги, пътешествието на живота им.
Том преглътна и зададе въпроса, който не искаше да задава:
— Къде?
— В Хондурас. Мястото се казва Лагуна де Брус.
Том намали и погледна в огледалото за обратно виждане, после със скърцане на гумите натисна спирачките и едновременно с това даде газ, обръщайки на 180 градуса.
— Да не си се побъркал? Какво правиш?
— Отиваме до най-близкото летище.
— Защо?
— Защото човек, който убива полицаи, няма да се поколебае да убие и братята ми.
— Мислиш, че някой е разбрал за скритото наследство?
— Със сигурност. — Той ускори към убежната точка на хоризонта. — Изглежда, че ще се наложи все пак да отидем в Хондурас. Двамата.
13.
Филип Бродбент промени позата си, опитвайки се да се настани по-удобно на дъното на лодката, като пренареди някои от по-меките вързопи с принадлежности за четвърти или пети път, с намерението да си направи нещо като стол. Носеха се по реката между две тихи стени от зелена растителност, моторът бръмчеше, носът пореше гладката черна вода. Напомняше пътуване през гореща зелена пещера, която отекваше с нечестиви, сатанински писъци, дюдюкане и подсвирквания на млади животни. Комарите се носеха на облак около тях, следвайки ги неотлъчно. Въздухът беше гъст, тежък, лепкав от влагата. Сякаш вдишваш супа от комари.
Филип извади лулата от джоба си, разбута недопушения тютюн и с леко почукване го изсипа извън борда, след което я напълни с „Дънхил“, с какъвто беше заредил всичките джобове на костюма си за сафари. Отне му известно време да запали лулата, после издуха струя дим в облака от комари, гледайки как пространството се разчиства за миг, но веднага щом пушекът се разнесе, облакът над тях се сгъсти. Не ще и дума, Москитовият бряг си заслужаваше името и нито репелентите, с които Филип бе напръскал обилно кожата си, нито дрехите осигуряваха надеждна защита срещу настървените насекоми. Отгоре на всичко проклетият репелент се оказа мазен, смърдеше ужасно и по всяка вероятност проникваше в кръвта му и го тровеше.
Той изруга. „Баща ми и абсурдните му изпитания.“
Опита се отново да се намести по-удобно, но не успя. Хаузър, с дискмен в ръка, се върна от носа на кораба и побърза да седне до него. Миришеше на одеколон вместо на препарати против буболечки и изглеждаше толкова бодър и свеж, колкото Филип изпотен и лепкав. Той смъкна слушалките от ушите си и заговори:
— Гонз цял ден открива следи от преминаването на Макс. Ще разберем за това повече утре, когато стигнем до Пито Соло.
— Как изобщо са могли да видят следи по реката?
Хаузър се усмихна:
— Това е изкуство, Филип. Тук отрязана лиана, там смачкана трева при слизане на сушата, белег от прът на лодка по плитчината. Реката е толкова бавна, че следите се запазват по дъното й седмици наред.
Филип смукна раздразнено от лулата. Би могъл все пак да изтърпи това последно изтезание на баща си и после да бъде свободен. Свободен най-сетне да живее живота си така, както той иска, без онзи стар мръсник да му се меси, да го критикува, да му отпуска скъпернически милостинята си като чичо Скрудж. Той обичаше баща си и дори страдаше, че се е разболял от рак и умира, но това не променяше чувствата му по отношение на бащините му методи. Баща му беше направил достатъчно магарии в живота си, но с последната направо преля чашата. Това беше реколта Макс Бродбент, този прощален
Той вдъхна тютюневия дим и погледна четиримата моряци отпред, които играеха комар с оръфани карти. Другото кану, с екипаж от осем души, беше на петдесетина ярда пред тях и оставяше мръсна синя следа от изгорели газове над водата. Гонз, водачът, лежеше по корем и гледаше в тъмната вода, като потапяше от време на време пръст във водата, за да я опита.
Внезапно един от войниците на тяхното кану извика. Беше се изправил и сочеше възбудено нещо, което се носеше по реката. Хаузър смигна на Филип, скочи на крака, измъквайки мачетето, което беше запасал на кръста си и се отправи бързо към предната част. Лодката се насочи към плуващото животно, докато Хаузър, разкрачен, се опитваше да заеме по-устойчива позиция на носа. Изтеглиха се успоредно до ужасеното
