Тайният кодекс

В този момент се чу звън, известявайки пристигането на Граф.

Именно Граф, финансовият директор, ги беше довел дотук.

Скиба надигна минералната вода, сръбна, изплакна устата си и преглътна, после повтори. Прекара ръка през косата си, облегна се в стола и придаде на лицето си делови вид. Вече усещаше онази пълзяща лекота, която тръгваше от гърдите и продължаваше до върховете на пръстите му, която го екзалтираше и го изпълваше със златен плам.

Той завъртя стола си, погледът му падна върху снимките на трите му сладки деца, които се усмихваха от сребърните рамки. После с неохота се премести и спря върху лицето на Майк Граф, който тъкмо влизаше в стаята. Мъжът се изправи пред Скиба, подчертано вежлив, облечен от глава до пети в безупречна камгарна вълна, коприна и фин памук. Граф беше младото изгряващо протеже на „Лемпе“, с биографичен профил във „Форбс“, ухажван от икономическите анализатори и инвестиционните банкери, винарската му изба бе спомената в предаването „Бон Апети“, а „Архитектурен дайджест“ отдели доста страници на къщата му. В момента обаче възходящата му кариера бе застинала. При скока от ръба на Големия каньон щяха да полетят ръка за ръка заедно със Скиба.

— Майк, кое е онова толкова важно нещо, което да не може да почака до следобедната ни среща? — произнесе Скиба подчертано любезно.

— Отвън чака един човек, който иска да се срещне с теб. Дошъл е с интересно предложение за нас.

Скиба затвори очи. Внезапно почувства, че е уморен до смърт. Цялото му настроение се беше изпарило.

— Не мислиш ли, че досегашните ти „предложения“ са ни предостатъчни, Майк?

— Това е нещо различно. Повярвай ми.

„Повярвай ми.“ Скиба махна с ръка в израз на безсилие. В този момент чу вратата да се отваря и затваря. Пред него се изправи енергичен човек, облечен в евтин костюм с широки ревери и с твърде много злато по себе си. Беше от онези типове, които грижливо прехвърлят останалите им пет косъма през целия си плешив череп и си мислят, че с това са решили проблема.

— Исусе Христе, Граф…

— Люис — пристъпи Граф напред, — това е господин Маркъс Хаузър, частен детектив, работил в миналото с Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Той има нещо, което желае да ни покаже. — Граф взе листа хартия от ръцете на Хаузър и го подаде на Скиба.

Скиба с недоверие погледна страницата. Беше покрита със странни символи, полетата бяха изрисувани с виещи се клонки и листа. Това беше някаква безсмислица. Граф напълно беше откачил.

Граф продължи:

— Това е страница от ръкопис на маите от девети век. Наричали са го Кодекс. Представлява каталог от две хиляди страници, в който са изброени лекарства от дъждовните гори, както и начините за екстрахирането и използването им.

Когато смисълът на думите стигна до съзнанието му, Скиба усети как кожата му пламва. Не, това не можеше да е истина!

— Точно така е. Хиляди местни фармацевтични рецепти, определящи медицински активните вещества, открити в растения, животни, насекоми, паяци, в почва, в плесените и каквото още ти хрумне — ти го назови! Медицинската мъдрост на древните маи, събрана в отделен свитък.

Скиба вдигна поглед първо към Граф, после към Хаузър.

— Откъде го взехте?

Хаузър стоеше пред него, кръстосал пълничките си ръце. Скиба беше сигурен, че подушва някакъв афтършейв или одеколон. Евтин.

— Принадлежеше на един мой стар приятел — каза Хаузър. Гласът му беше висок и раздразнен, което му придаваше някакъв бруклински акцент. Ал Пачино като пубертет.

Скиба каза:

— Господин Хаузър, ще отидат десет години и половин милиард долара за проучвания, преди някое от тези лекарства да излезе на пазара.

— Вярно. Но си помислете каква ще стане борсовата ви цена сега. Доколкото разбирам, имате си пълен товар с лайна, който е затлачил вашето изворче тук. — И той описа кръг с пълната си ръка.

Скиба го гледаше. Нагъл кучи син! Би трябвало да го изхвърли оттук още сега.

Хаузър продължи:

— Акциите на „Лемпе“ тази сутрин се продаваха за четиринайсет и три осми. Миналия декември се търгуваха за петдесет. Вие самият имате два милиона стокови опции с договорена цена между трийсет и трийсет и пет долара на акция, които изтичат след две години. Опциите ви са напълно безполезни, освен ако не се качи цената на акциите. Отгоре на всичко, най-важното ви ново лекарство против рак, флоксатанът, е слаба работа, и е на път да се провали пред Комисията по лекарствата…

Скиба се изправи, лицето му почервеня.

— Как си позволявате да говорите такива лъжи пред мен, в собствения ми офис?! Откъде се сдобихте с тази невярна информация?

— Господин Скиба — възпря го Хаузър меко, — нека спрем да говорим безсмислици. Аз съм частен детектив и този ръкопис ще бъде моя собственост след четири до шест седмици. Искам да ви го продам. И знам, че се нуждаете от него. Иначе мога много лесно да го занеса в „Джиндайн“ или в „Кеймбридж Фармасютикълс“.

Скиба преглътна мъчително. Беше изумително колко бързо се проясни главата му.

— Откъде да съм сигурен, че това не е някаква измама?

— Проверил съм го. И е по-ценно и от злато, Люис — каза Граф.

Скиба погледна дребния търговец в безвкусен костюм. Преглътна отново, устата му беше пресъхнала. Ето докъде се бяха докарали.

— Кажете предложението си, господин Хаузър.

— Кодексът е в Хондурас.

— О, излиза, че продавате котка в чувал.

— За да го взема се нуждая от пари, оръжие и оборудване. Поемам голям личен риск. Наложи ми се вече да се заема с една неотложна работа. Това не се очертава да излезе евтино.

— Не ме припирайте, господин Хаузър.

— Кой кого припира? Затънали сте до ушите в счетоводни шашми. Ако в КЦК бяха чули как вие и господин Граф записвате маркетинговите разходи през изминалите няколко тримесечия, двамата с такава скорост щяхте да изхвърчите от сградата, че нямаше да има време да си свалите ръкавелите.

Скиба погледна мъжа, после Граф. Финансовият директор стана бял като платно. В настъпилата дълга тишина едно дърво се срина с пукот върху нажежените въглени. Скиба усети мускулен спазъм някъде зад лявото коляно.

Хаузър продължи:

— Когато ви предам Кодекса и потвърдите автентичността му, което със сигурност ще настоявате да се направи, ще ми преведете петдесет милиона долара в офшорна сметка по мой избор. Това е, което ви предлагам. Няма преговори — едно „да“ или „не“ са напълно достатъчни.

— Петдесет милиона! Това е пълна лудост. Забравете.

Хаузър се изправи и се насочи към вратата.

— Почакайте — извика Граф и скочи. — Господин Хаузър? Нищо не е окончателно. — Потта се стичаше от него, докато той се опитваше да настигне мъжа в евтиния костюм.

Хаузър продължаваше, без да спира.

— Ние сме винаги отворени за… Господин Хаузър?

Вратата се затръшна пред лицето му. Хаузър си беше отишъл.

Граф се обърна към Скиба. Ръцете му трепереха.

— Трябваше да го спрем!

Скиба не отговори. Онова, което беше казал Хаузър, беше истина: ако държаха в ръцете си ръкописа, дори само ако обявяха, че притежават такова нещо, това би качило цените на акциите им. Петдесет