този пейзаж, южна Юта, е най-красивият в света със своите юрски и кредски пластове. Но баща ми го смяташе за най-големия провал. Така че аз взех пари от него, за да отида във ветеринарно училище и го измамих, идвайки тук.
Той млъкна. Наистина не разбираше защо й казва всичко това.
— И значи какво? Имате намерение да се откажете от цялото си наследство, от Кодекса, от всичко?
— Точно така.
— Само заради това?
— Повечето хора си живеят и без наследство. От ветеринарната си практиката мога да преживявам съвсем не лошо. Обичам този живот, това място. Огледайте се. Какво повече може да иска човек?
Видя, че Сали го гледа, косата й блестеше слабо на сребърната светлина.
— И от колко точно се отказвате, ако смея да попитам?
Той усети леко бодване, и то не за пръв път, като си спомни размера му.
— Сто милиона. Ни повече, ни по-малко.
Сали подсвирна. Настъпи неловка тишина. Някъде в каньоните зад тях се чу вой на койот. Най-накрая тя каза:
— Исусе Христе, не ви липсва характер.
Той вдигна рамене.
— А братята ви?
— Филип се свърза със стария партньор на баща ми и има намерение да открие скритата гробница. Дочух, че Върнън се кани да действа сам. Защо не се присъедините към някой от тях?
Видя я, че го гледа напрегнато в тъмнината. Най-после тя каза:
— Вече опитах. Върнън е напуснал страната преди седмица, Филип също е изчезнал. Заминали са за Хондурас. Вие сте последният ми избор.
Том поклати глава.
— Хондурас? Е, не са губили време. Когато се върнат с плячката, можете да вземете Кодекса. Давам ви благословията си.
Отново тишина.
— Не мога да рискувам. Те нямат представа къде може да е, колко е ценен. Всичко може да се случи.
— Съжалявам, Сали, не мога да ви помогна.
— С професор Клайв се нуждаем от помощ.
Том впери очи в тъмната тополова горичка в наводнената долина на Сан Хуан. От една отдалечена хвойна се обади бухал.
— Вече съм решил — каза той.
Тя задържа поглед върху лицето му. Беше стиснала устните си в упорита черта. Тополите хвърляха пъстри сенки по тялото й, размазаните сребристи петна светлина се къдреха и променяха под бриза.
— Наистина ли?
Той въздъхна:
— Наистина.
— Помогнете ми поне малко. Не искам кой знае колко, Том. Елате с мен до Санта Фе. Можете да ме представете на адвоката на баща си, на неговите приятели. Можете да ми разкажете за пътуванията му, за навиците му. Дайте ми само два дни, помогнете ми да го направя. Само два дни!
— Не.
— Някога умирал ли ви е кон?
— Случва се непрекъснато.
— А кон, който обичате?
Том веднага си помисли за коня си Пидернал, който беше умрял от резистентен на антибиотици щам. Никога вече нямаше да притежава такова красиво животно.
— Биха ли могли някакви по-добри лекарства да го спасят?
Том зарея поглед далече към светлините на града. В края на краищата два дни не бяха много, тя имаше право.
— Добре. Вие спечелихте. Два дни.
9.
Люис Скиба, изпълнителен директор на „Лемпе-Денисън Фармасютикълс“, седеше неподвижно на бюрото си и гледаше редицата сиви небостъргачи по авеню Америка в среден Манхатън. Късен следобеден дъжд беше прихлупил града. Единственият звук в остъкления му офис идваше от огъня в мраморната сиенска камина от осемнайсети век, едно тъжно напомняне за блажените времена. Денят не беше студен, но Скиба искаше да има огън. Струваше му се успокояващо. Това някак си му напомняше собственото му детство, старата каменна камина в дървената барака край езерото, зимните обувки върху полицата на камината и гмурците, които се подаваха и сякаш викаха от водата. Господи, само ако можеше сега да е там…
Почти несъзнателно ръката му отвори малкото чекмедже отпред на бюрото и докосна хладно пластмасово шишенце. Отвори капачето с нокътя на палеца си и извади едно малко яйцевидно драже, сложи го в устата си и го сдъвка. Беше горчиво, но убиваше времето. Както и глътката уиски. Скиба се изви наляво, отвори стенния панел, извади бутилка шейсетгодишен „Макалан“, както и чаша за уиски, и си наля солидно количество. Имаше богат махагонов цвят. Смесено с малко минерална вода Евиан, изпускаше целия си букет от аромати и той побърза да го поднесе към устните си, всмукна една здрава глътка, наслаждавайки се на вкуса на торфа, хмела, студеното море, Хайландските кейове и на деликатния испански Амонтилядо.
Когато чувството за покой го обгърна отвсякъде, той си помисли с копнеж за едно голямо плуване, представи си как се отдалечава все по-навътре в море от светлина. Ако се стигнеше дотам, би взел две дузини от тези таблетки, както и остатъка от уискито и би потънал завинаги в синята дълбина. Нямаше да се налага да се брани от нападките пред Общото събрание, нито да се оправдава пред КЦК3, че е бил поредният жалък и некомпетентен изпълнителен директор. Сам щеше да си бъде съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата. Баща му, армейски сержант, го беше научил какво значи чест.
Единственото, което можеше да спаси фирмата, но всъщност я беше потопило, беше големият пробив, който си мислеха, че ще направят с новото лекарство. Флоксатан. С такова нещо в ръка, според сметките на счетоводителите, щяха да дръпнат рязко напред в дългосрочните изследвания и да направят голям удар в печалбите. Смятаха, че борсовите анализатори никога няма да забележат и отначало те наистина не забелязаха. Всичко работеше фантастично и акциите на фирмата удариха тавана. Тогава те започнаха да приписват текущите разходи за маркетинг към категорията „развойни разходи, подлежащи на амортизация“, но анализаторите не забелязаха нищо и цената на акциите продължи да се покачва. След това започнаха да приписват загубите на фиктивни извънбюджетни филиали на Кайманите и холандските Антили, отчитаха заемите като приходи и използваха кеша, останал за обратно изкупуване на собствени акции, за да надуят цената им още повече — естествено, по този начин раздувайки и обема на стоковите опции, притежание на ръководството. Пазарът направо побесня. Те пресмятаха сборовете — правеха милиони! Господи, това беше страхотна игра. Нарушаваха всякакви закони, правила и наредби, писани някога на книга, а творческият гений на финансовия директор измисляше дори нови правила, които да нарушат. От ситуацията се възползваха и онези чевръсти млади мъже с разхлабените вратовръзки, финансовите брокери, които с привидна небрежност пълнеха банковите си сметки.
Сега бяха стигнали края. Нямаше повече правила, които да заобикалят или да нарушават. Най-после пазарът се осъзна, борсата се сгромоляса, а те нямаха в ръкавите си други фокуси. Лешоядите вече кръжаха над Авеню Америка 725, сградата на „Лемпе“, и грачеха неговото име.
Треперещата му ръка провря ключа в ключалката и чекмеджето се отвори. Скиба сдъвка още една горчива таблетка и отпи втора глътка от уискито.
