животинче, Хаузър се наведе и с внезапно движение удари по водата с мачетето, после се протегна и го извади. Приличаше на едър плъх. Беше почти обезглавен от удара, главата му висеше, придържана единствено от кожата. Направи няколко конвулсии и притихна.
Филип погледна с неприкрито чувство на ужас, когато Хаузър размаха мъртвото животно срещу него. То тупна с глух звук на пода и се търкулна току до краката му с отворена уста, в която ясно се виждаха острите му жълти зъби.
Хаузър изплакна мачетето в реката, пъхна го отново в колана си и пристъпи към Филип, прескачайки трупчето.
— Да си ял някога агути?
— Не, и не съм сигурен, че имам желание да опитам.
— Одрано, изкормено, нарязано и изпечено върху горещи въглища — това Максуел най-много обичаше. Вкусът му наподобява малко вкуса на пилешко.
Филип не каза нищо. Точно тези думи беше използвал Хаузър, когато ги беше накарал да ядат онова месо на шиш — „има вкус на пилешко“.
— О! — извика Хаузър, поглеждайки ризата на Филип. — Моля за извинението ви, господине.
Филип сведе очи. Върху ризата му се мъдреше капка прясна червена кръв, която бе започнала да се просмуква в плата. Той се опита да я избърше, с което само я размаза още повече.
— Бих те помолил да бъдеш малко по-внимателен, когато размахваш обезглавени животни — произнесе той, потапяйки носната си кърпа във водата и продължавайки да търка яростно петното.
— Толкова е трудно да се поддържа личната хигиена в джунглата — каза Хаузър.
Филип потърка още малко, след което се предаде. Искаше му се неимоверно много да постави Хаузър на мястото му. Този човек направо му лазеше по нервите.
Без всякакво притеснение детективът извади няколко диска от джоба си.
— А сега, за да попречим на нахлуването на варварщината, която ни заобикаля отвсякъде, бихме могли да послушаме малко Бах или Бетовен, какво ще кажеш?
14.
Том Бродбент се бе излегнал върху претъпканото канапе в „директорския апартамент“ в Шератон Роял де Сан Педро Сула, изучавайки една географска карта на страната. Максуел бе долетял с целия си товар до град Брус Лагуна на Москитовия бряг, при устието на Рио Патука. И после бе изчезнал. Казаха, че бил преминал реката, което беше единственият път през огромния, пресечен от планини и екзотични пейзажи южен Хондурас.
Той проследи с пръст синята линия на реката върху картата, която минаваше през блата и хълмове, през високи плата, докато накрая изчезваше в мрежа от притоци, които се изливаха от скалите на успоредни планински вериги. Върху картата нямаше отбелязани нито пътища, нито градове; това беше наистина един изгубен свят.
Том откри, че бяха поне със седмица зад Филип и почти с две след Върнън. Беше сериозно разтревожен за братята си. Някой се беше одързостил да убие двама полицаи, при това го беше направил бързо и успешно. Убиецът очевидно беше професионалист. Братята му със сигурност бяха следващите в списъка му.
Сали, увита в хавлиена кърпа, излезе от банята, сумтейки, и прекоси дневната. Лъскавата й мокра коса падаше на вълни по раменете и гърба й. Том я проследи с поглед, докато изчезна в спалнята си. Беше дори по-висока от Сара…
Той се опита да се отърси от тази мисъл.
След десет минути тя излезе облечена в лек костюм, цвят каки, риза с дълъг ръкав, панамена шапка с мрежа за комари, спусната пред лицето и чифт високи ръкавици, цялото това снаряжение бе осигурено при тазсутрешния тур по магазините.
— Как ме намираш? — попита тя и се завъртя на пети.
— Сякаш си в пурдах4.
Тя нави нагоре мрежичката против комари и свали шапката си.
— Така е по-добре.
— Трябва да ти кажа, че съм истински заинтригувана от този твой баща. Явно е бил доста ексцентричен тип. — Тя хвърли шапката и ръкавиците си върху леглото.
— Наистина беше.
— Как изглеждаше? Ако, разбира се, нямаш нищо против въпроса ми…
Том въздъхна.
— Когато влизаше някъде, всички обръщаха глави към него. Излъчваше нещо — власт, сила, самоувереност. И аз не знам какво точно. Всяваше страхопочитание у хората, дори у тези, които нямаха представа кой е.
— Познавам този тип хора.
— Където и да отидеше, каквото и да правеше, го следваха тълпи журналисти. Дори по едно време пред портала на къщата го причакваха папараци. Говоря сериозно, трябваше да тръгваме за училище, а проклетите папараци ни преследваха чак до града, сякаш бяхме нещо като принцеса Даяна. Беше нелепо.
— Било е бреме за теб.
— Не винаги. Понякога дори биваше забавно. Женитбите на баща ми винаги бяха голяма новина, време да поклатиш глава, да си почешеш езика. Женеше се за изключително красиви жени, които никой не бе виждал преди — не манекенки или актриси. Майка ми, преди да го срещне, е била секретарка на зъболекар. Той обичаше вниманието, беше горд със себе си. Беше като Онасис, само че по-едър.
— Какво се е случило с майка ти?
— Почина, когато бях четиригодишен. Някаква рядка и скоротечна форма на менингит. Беше единствената от съпругите му, с която не се беше развел — предполагам, че просто не му е стигнало времето.
— Съжалявам.
— Едва си я спомням, по-скоро като чувство. Топлота и любов, нещо такова…
Тя поклати глава.
— Все пак не разбирам. Как е могъл баща ви да ви причини такова нещо.
Том наведе очи към картата.
— Всичко, което правеше и което притежаваше, трябваше да бъде изключително и необикновено. Това се отнасяше и за нас. Но ние не станахме такива, каквито той искаше. Да изчезне и да се погребе с парите си е било последното му издихание, опит да ни принуди да направим нещо, с което да обявим представлението за завършено и да спуснем завесата. Нещо, което би го накарало да се гордее. — Той се усмихна горчиво. — Ако пресата надуши, ще настане нещо невъобразимо. Съкровище от половин милиард долара, заровено в гроб някъде из дебрите на Хондурас. Цял свят ще се стече там, за да го търси.
— Сигурно е трудно човек да има такъв баща.
— Така е. Не знам колко тенис мача съм изиграл, когато той си тръгва рано, защото не искал да ме гледа как губя. Беше безмилостен шахматист — но ако разбереше, че се очертава да бие някого от нас, веднага зарязваше играта. Не можеше да понесе да ни види губещи, дори от него. Когато идваше краят на годината и получавахме бележниците си не казваше нищо, но разочарованието в очите му личеше. Всяка оценка, по-ниска от отличен беше за него като катастрофа, за която не би понесъл да говори.
— Завършвал ли си някога с пълно отличие?
— Само веднъж. Тогава сложи ръката си на рамото ми и ме прегърна нежно. Това беше всичко. Но то каза много.
— Съжалявам, колко ужасно…
— Всеки от нас си намери някакво убежище. Моята първа страст беше колекционирането на останки от динозаври — мечтаех да стана палеонтолог — а после да се занимавам с животни. Те не те съдят. Не искат от теб да бъдеш нещо друго. Конете те приемат такъв, какъвто си.
Том усети тишината. Изненада се колко го боли като си спомня за детството си, дори сега, трийсет и три
