Тайният кодекс

годишен.

— Съжалявам — прошепна Сали. — Не исках да любопитствам.

Том махна с ръка.

— Не му се сърдя. Все пак той посвоему беше добър баща. Може би ни е обичал прекалено много.

— Да-а-а — каза Сали след малко и се изправи. — В този момент обаче ние се нуждаем от водач, който да ни преведе през река Патука, а аз нямам идея откъде да започнем. — Тя взе телефонния указател и започна да го прелиства. — Никога не съм се занимавала с подобно нещо преди. Питам се дали тук има списък с разни агенции от рода на „Приключенски пътувания“.

— Имам по-добра идея. Трябва да открием местната кръчма за чуждестранни журналисти. Те са най- информираните пътници в света.

— Едно на нула за теб.

Тя се наведе напред, извади чифт панталони и му ги подаде. В следващия момент ги последваха риза, чифт чорапи и леки туристически обуща, които образуваха малка купчинка пред него.

— Най-после можеш да свалиш от краката си тези каубойски ботуши.

Том събра всичко и отиде в стаята си, за да се преоблече. Повечето от дрехите изглеждаха торбести. Когато най-сетне се показа, Сали го погледна отстрани и каза:

— След няколко дни в джунглата може би няма да изглеждаш толкова глупаво.

— Благодаря. — Том се приближи към телефона и потърси рецепцията. Журналистите, както изглежда, висяха в бар, който се казваше „Лос Чаркос“.

Том се изненада, когато видя, че барът не беше някаква долнопробна дупка, както си беше представял, а елегантно, облицовано с дървена ламперия място във фоайето на красив стар хотел. Имаше климатик и въздухът бе с температура малко над арктическата, изпълнен с аромата на скъпи пури.

— Предлагам аз да говоря — каза Сали. — Моят испански е по-добър от твоя.

— Освен това изглеждаш по-добре.

Сали се намръщи.

— Не намирам шеги от този род за много забавни.

Те седнаха на бара.

— Hola! — поздрави Сали бодро бармана, мъж с тежки клепачи. — Търся човека от „Ню Йорк Таймс“.

— Господин Сюъл? Не съм го виждал откакто мина урагана, senorita.

— А как стои въпросът с репортера от „Уолстрийт Джърнъл“?

— Няма такъв тук. Ние сме бедна страна.

— Добре тогава, откъде има репортери?

— Тук е например репортерът Роберто Родригес от „Ел Диарио“.

— Не, не, не ме разбрахте, аз търся американец. Някой, който познава страната.

— Англичанин върши ли работа?

— Чудесно!

— Ей там е — измърмори той, сочейки с брадичка напред. — Дерек Дън. Пише книга.

— За какво?

— За пътешествия и приключения.

— А писал ли е нещо друго? Знаете ли някое заглавие?

— „Бавна вода“, тъй се казваше последната му книга.

Сали остави една двайсетдоларова банкнота на плота и тръгна към Дън. Том я последва. „От това може и да излезе нещо“, помисли си той. Мъжът седеше сам пред чаша в едно сепаре и работеше нещо. Имаше плътно, червендалесто лице и руса коса. Сали спря и възкликна:

— Кажете, вие сте Дерек Дън, нали?

— Да, аз отговарям на това име — каза той. — Носът му и бузите се наляха в още по-плътно червено.

— О, колко вълнуващо! „Бавна вода“ е една от най-любимите ми книги! Обожавам я!

Дън стана, разкривайки едър ръст и добре поддържана стройна фигура. Беше облечен в избелели панталони цвят каки и проста памучна риза с къси ръкави. Беше красив мъж, имперски тип.

— Наистина много ви благодаря — каза той. — А вие сте?

— Сали Колорадо. — Тя разтвори ръце, усмихвайки се.

„Виж я само, вече го накара да се хили като идиот“, помисли си Том. Той се чувстваше глупаво в новите си дрехи, които миришеха на магазин за мъжко облекло. Дън, наопаки, изглеждаше като човек, който е бил до края на земята и се е върнал обратно.

— Ще ми направите ли компания с едно питие?

— За мен би било чест — почти извика Сали.

Дън я поведе към близката пейка.

— Ще пия каквото и вие пиете — каза тя.

— Джин и тоник. — Дън махна с ръка към бармана и после погледна Том. — Разбира се, заповядайте и вие.

Том седна, без да каже нищо. Първоначалният му ентусиазъм бе започнал да намалява. Той не приличаше на червендалестия господин Дън, който изглеждаше изцяло погълнат от Сали — и не само от лицето й.

Барманът пристигна и Дън заговори на испански:

— Джин и тоник за мен и за дамата. И…? — Той погледна към Том.

— Лимонада — произнесе Том кисело.

— Y una limonada — добави англичанинът, като тонът му съвсем точно издаваше какво мисли за избора на Том.

— Толкова се радвам, че попаднах на вас — каза Сали. — Какво стечение на обстоятелствата!

— Значи сте чели „Бавна вода“ — усмихна се Дън.

— Една от най-хубавите книги за пътешествия, която някога съм чела.

— Съвсем определено — обади се и Том.

— И вие ли сте я чели? — обърна се мъжът към него с очаквателен поглед.

Том забеляза, че онзи вече е видял сметката на половината от питието си.

— Има си хас! — усмихна се Том. — Особено много ми хареса онази част, където се подхлъзвате и падате върху слонско лайно. Беше описано много живо.

Дън направи пауза.

— Слонско лайно?

— Не беше ли във вашата книга?

— В Централна Америка няма слонове.

— О! Сигурно бъркам с някоя друга книга. Моля за извинението ви.

Том видя, че Сали беше вперила в него зелените си очи. Не можеше да прецени дали му беше бясна, или се опитваше да сдържи смеха си.

Англичанинът завъртя стола си и застана с гръб към него, отдавайки вниманието си на Сали.

— Може би знаете, че работя над нова книга?

— Колко вълнуващо!

— Ще се казва „Москитови нощи“. В нея се разказва за Москитовия бряг.

— О, точно там се каним да отидем! — Сали плесна екзалтирано с ръце като малко момиче. Том отпи от лимонадата, съжалявайки за избора си на напитка. Трябваше да поръча нещо по-силно, за да има сили да издържи това изпитание. Не биваше да се съгласява Сали да говори.

— Има повече от петстотин квадратни мили тресавища и плата с дъждовни гори в източен Хондурас, които все още са напълно непроучени. Някои области дори не са картографирани по въздух.

— Представа нямах!

Том отмести лимонадата и се огледа за келнер.

— Книгата ми разказва за пътуване, което направих по протежението на Москитовия бряг, минавайки