през лабиринт от лагуни, където джунглата среща морето. Бях първият бял, направил подобно пътуване.
— Невероятно! Не са много онези, които могат да се похвалят с такова нещо.
— С моторница. Единственият способ за придвижване по тези места, като се изключи пешеходството.
— И кога направихте това вълнуващо пътешествие?
— Преди осем години.
— Осем години?
— Имах проблеми с публикуването. Когато искаш да напишеш хубава книга, не можеш да бързаш, вероятно сама разбирате. — Той пресуши чашата си и махна с ръка за втора. — Тук се живее трудно.
— Наистина ли?
Дън явно го възприе като подканване да продължи. Той се облегна назад.
— За начинаещите, обичайните за тези места комари, кърлежи, черни мухи и стършели са направо напаст. Е, няма да умреш от тях, но могат да направят живота ти достатъчно гаден. Веднъж по челото ме ужили стършел. Мястото започна да се подува и да се зачервява. Болеше дяволски силно. Месец по-късно се проби и една почти двусантиметрова ларва започна да се гърчи и тупна долу. Ужили ли те такова нещо, най-добре е да оставиш да премине от само себе си. Ако се опиташ да го изчовъркаш, само ще замърсиш мястото още повече.
— Надявам се това да не е засегнало мозъка ви — обади се саркастично Том.
Дън не му обърна внимание.
— Другото, което може да ти се случи, е да се разболееш от болестта Чагас.
— Болестта Чагас?!
—
— Прекрасно — каза Том. Най-сетне келнерът го беше удостоил с внимание. — Уиски. Нека бъде двойно.
Дън продължи да гледа Том, по устните му заигра тънка усмивка.
— Близки ли сте с копиеносната змия?
— Не бих казал. — Както изглежда, ужасяващите истории за джунглата бяха запазената марка на Дерек Дън.
— Повечето отровни змии са познати на човека. Кафяво-жълтият кротал, например. Местните го наричат
Дън се изкиска и отпи от питието си.
Сали промърмори нещо от рода на колко ужасно звучи това.
— Чували сте за кандиру5, нали? Само че това не е история за пред дами. — Дън погледна някъде над главата на Том и примигна.
— Хайде, разкажете я. Сали не е чак толкова префинена.
Сали го погледна с гневен блясък в очите.
— Живее в тукашните реки. Да кажем, отивате за едно освежаващо сутрешно гмуркане. Не подозирате нищо, радвате се на живота, а това коварно същество се насочва право към слабините ви, пуска безброй иглички и се закотвя точно в пикочния ви канал.
Чашата на Том замръзна по средата на пътя към устата му.
— Блокира пикочния канал. Ако не намерите хирург адски бързо, пикочният ви мехур се пръсва.
— Хирург? — попита със слаб глас Том.
Дън се облегна назад.
— Точно така.
Том усети, че гърлото му пресъхва.
— И какво точно трябва да направи хирургът?
— Ампутация.
Питието най-после стигна до устата на Том и той загълта бързо парливата течност.
Англичанинът се засмя силно.
— Сигурен съм, че сте чували за пирани, електрически змиорки, анаконди и неща от този род. — Той махна пренебрежително с ръка — Опасността от тях силно се преувеличава. Пираните преследват само ако усетят кръв, а анакондите се срещат толкова рядко на север и не ядат хора. Блатата в Хондурас обаче имат едно предимство: в тях няма пиявици. Но си отваряйте очите за маймунски паяци, въпреки че…
— Много съжалявам, но ще трябва да оставим паяците за някой друг ден — прекъсна го Том, поглеждайки часовника си. Той осъзна, че този господин Дерек Дън беше протегнал ръката си под масата и стискаше коляното на Сали.
— Да не си намислил нещо, старче? Тази страна не е за мамини синчета.
— Не, не — възрази Том. — Отнася се до онова, което чух за неочакваната ви среща с онази странна риба.
Дерек Дън погледна Том без всякакъв намек за усмивка.
— Това е по-скоро изтъркана шега, приятелю.
— Чудесно! — каза Сали живо. — Сам ли сте правили пътешествието? Защото си търсим гид и се питах дали не можете да ни препоръчате някого.
— Накъде се каните да отцепите?
— Брус Лагуна.
— Отклонявате се от туристическия маршрут. — Очите му внезапно потъмняха — Да не би да сте писателка, а?
Сали се засмя.
— О, не-е, аз съм археоложка, а той е ветеринарен лекар. Но тук сме като туристи. Просто обичаме приключенията.
— Археоложка? Наоколо няма кой знае колко старини. В блатата не се строи. А по тези планински чукари никога не са живели цивилизовани хора. По-нагоре пък, в Сиера Азул, са най-гъстите дъждовни гори на планетата, а възвишенията са толкова стръмни, че не е възможно да изпълзите до горе и да слезете. Няма едно равно място, където може да се разпъне палатка. Трябва да си проправяш пътя и ще си направо късметлия, ако успееш да се придвижиш за един ден с миля. А проправената с мачете пътека само след седмица вече е толкова гъста, че не личи къде е била. Сали, защо не тръгнете към Копан? Може би ще успея да ви разкажа нещо повече след вечеря.
Ръката му все още стискаше коляното й.
— Добре — каза тя. — Може би. Да се върнем отново на гида. Бихте ли ни препоръчали някого?
— Гид? О, да. Човекът, който ви трябва е Дон Орландо Окотал. Индианец тауака. Напълно надежден. Няма да ви измами както другите. Познава страната като пръстите на ръката си. Придружаваше ме при последното ми пътуване.
— Как да го открием?
— Живее над река Патука, мястото се казва Пито Соло, последното истинско селище на реката, преди големите блата във вътрешността. На четирийсет, може би петдесет мили от Брус нагоре по течението. И карайте по главното русло, иначе няма да излезете живи оттам. По това време на годината горите са наводнени, има безброй странични корита и всяко води в различна посока. Тази страна всъщност е неизследвана, като вземеш блатата през целия път покрай Сиера Азул надолу до река Гуаямбре. Четиридесет хиляди квадратни километра
— Наистина не сме решили все още накъде да се отправим.
