Тайният кодекс

С недоволно мърморене и сумтене той седна в хамака, почеса главата си и се ухили:

— Аз говоря добре американски. Да говорим на американски. Някой ден ще отида в Америка.

— Това е чудесно. Искаме да отидем в Пито Соло — каза Том.

Мъжът кимна, прозя се и се почеса отново.

— Добре. Ще ви взема.

— Бихме искали да наемем лодката. Онази, с осемнайсетте конски сили.

Той поклати глава.

— Онази глупава коруба.

— Не ни интересува дали е глупава — прекъсна го Том. — Точно такава искаме.

— Ще ви взема на моята лодка. Онова нещо е на военните. — Той протегна ръка: — Ще си вземете ли бонбон?

Сали премести в другата си ръка чантата, която си бе купила по-рано специално за пътуването.

Лицето на мъжа се разля в усмивка. Той пъхна сухата си ръка в кесийката, извади няколко бонбона, разви ги и ги пъхна всичките в устата си. Бузата му се изду.

— Bueno — произнесе той с глух глас.

— Бихме искали да потеглим утре сутрин — погледна го Том. — Колко време отнема пътуването?

— Три дни.

— Три дни? Мислех, че е четиридесет-петдесет мили.

— Нивото на водата пада. Може би ще се затлачи. Лодката трябва да се кара с пръти. Тинята е много. Не може да се използва двигателя.

— Тиня? — попита Том. — А какво ще кажете за кандируто?

Мъжът го погледна объркано.

— Не се тревожи, Том — каза Сали, — ще си облечеш дебело бельо.

— А, si! — засмя се мъжът. — Любимата история на гринговците. Кандиру. Аз всеки ден плувам в реката и все още „патрондашът“ ми си е на мястото. И да ви кажа, работи добре! — Той полюшна предизвикателно ханш, намигайки на Сали.

— Спестете си подробностите — прекъсна го тя.

— Значи са ни излъгали за рибата? — вдигна вежди Том.

— Не, истина е. Но за да стане такова нещо, първо трябва да сте пикали в реката. Това същество надушва мириса на урина, насочва се към вас и хоп! Ако не пикаете по време на плуването, няма да имате никакви проблеми.

— Някой да е минавал оттук напоследък? Имам предвид някакви гринговци.

— Si. Имахме много работа. Миналия месец дойде един бял мъж с много сандъци, придружаваха го индианци от планините.

— Какви индианци? — попита Том възбудено.

— Истински индианци от планините, какви други? — Мъжът изглежда се раздразни.

— Откъде са взели лодки?

— Носеха много чисто нови канута от Ла Сеиба.

— Върнаха ли ги?

Мъжът се ухили, разтърка пръсти в известния по цял свят жест и протегна ръка. Сали сложи в нея петдоларова банкнота.

— Не, не са. Хората, които тръгнаха по реката, не са се връщали.

— Да е минавал някой друг?

— Si. Миналата седмица се появи Исус Христос с няколко пияни гида от Пуерто Лемпира.

— Исус Христос? — погледна го Сали.

— Да, Исус Христос с дълга коса, роба и сандали.

— Това трябва да е бил Върнън — усмихна се Том. — С някого друг ли беше?

— Да. Със Свети Петър.

Том завъртя очи.

— Друг някой?

— Si. След тях дойдоха двама гринговци с дванайсет моряка в две канута, също от Ла Сеиба.

— И как изглеждаха?

— Единият беше много висок, пушеше пура, сърдит. Другият — доста по-нисък, с четири златни пръстена.

— Филип — каза Том.

Спазариха се набързо за лодка до Пито Соло и Том му даде десетдоларова предплата.

— Тръгваме утре щом се съмне.

— Bueno! Ще бъда готов.

Когато се върнаха към казармите, които трябваше да минат за хотел, бяха изненадани от вида на паркирания отпред военен джип с един офицер и двама войници. Наблизо се бяха стълпили група деца, които се блъскаха и шепнеха възбудено, очаквайки нещо да се случи. Хотелиерката стоеше отстрани, скръстила ръце, лицето й беше побеляло от страх.

— Такива гледки не са ми много по вкуса — каза Сали.

Офицерът пристъпи напред, беше с подчертано изправен гръб, безупречна униформа и малки, лъснати до блясък ботуши. Той се поклони отривисто.

— Ще ми окажете ли честта да поздравя сеньор Том Бродбент и сеньорита Сали Колорадо? Аз съм лейтенант Веспан. — Той пое ръцете им, след което отстъпи. Подухна вятър и до Том достигна мирис на Олд Спайс, пури и ром.

— Какъв е проблемът? — попита Сали.

Мъжът се усмихна широко, разкривайки редица от сребърни зъби.

— Съжалявам, но трябва да ви информирам, че сте арестувани.

17.

Том гледаше този дребосък във военна униформа. Едно малко куче, което явно никой не обичаше, клечеше срещу него, оголило зъби, и джафкаше. Офицерът го изрита с фините си ботуши и войниците се засмяха.

— За какво става дума? — попита Том.

— Ще говорим за това по пътя за Сан Педро Сула. Сега, ако обичате, елате с мен.

Настъпи неприятна тишина. Сали поклати глава:

— Не.

— Сеньора, не ни принуждавайте да правим нещата по-трудни.

— Не ви създавам никакви трудности. Просто няма да дойда. Не можете да ме заставите насила.

— Сали — обади се Том, — струва ми се забелязах, че тези мъже имат оръжие.

— Добре. Нека тогава ме застрелят и после да го обяснят на американското правителство. — Тя разпери ръце, гледайки ги предизвикателно.

— Сеньора, умолявам ви.

Двамата войници до него започнаха да проявяват нервност.

— Вървете, не ни създавайте работа!

Офицерът кимна на двамата си подчинени и те смъкнаха оръжията си, пристъпиха чевръсто напред и сграбчиха Сали. Тя извика и започна да се дърпа.

— Не я докосвайте — извика Том.

Двамата мъже я вдигнаха и я понесоха към джипа, а той, без да мисли, замахна към първия и го повали. Сали се измъкна. Следващото, което осъзна беше, че лежи по гръб и гледа към горещото синьо небе. Офицерът стоеше над него зачервен от гняв, забил дулото на оръжието си в него.

Войниците го побутнаха грубо да се изправи. Сали беше спряла да се бори и гледаше побледняла.

— Копелета мръсни — изсъска тя. — Ще се оплачем от вас в американското посолство.