— Кой е този? — попита Том.
— О! — възкликна Сали. — Това е професор Клайв.
— Това е Клайв? Но как, той е толкова млад? Представях си го като някакъв изкуфял старец, облечен в плетена вълнена жилетка и пушещ лула.
— Не би се зарадвал, ако го чуеше. Той е най-младият професор в историята на факултета. Влязъл в Станфорд шестнайсетгодишен, започнал докторат на деветнайсет и защитил на двайсет и две. Истински гений! — Тя грижливо пъхна снимката в джоба си.
— Защо си помъкнала и снимката на професора си?
— Ами затова, защото сме сгодени — произнесе безгрижно Сали. — Да не би да съм пропуснала да ти кажа?
— Нещо такова.
Тя го погледна с любопитство.
— Това не е проблем, нали?
— Разбира се, че не е. — Том усети, че лицето му пламва, но се надяваше, че тъмнината го скрива. Беше сигурен, че тя го гледа втренчено на мъждивата светлина.
— Изглеждаш ми изненадан.
— Ами да, изненадан съм. След всичко, което ми каза не виждам да носиш годежен пръстен.
— Професор Клайв не вярва в такива буржоазни отживелици.
— И няма нищо против да тръгнеш на това пътуване с мен…? — Том спря, усетил, че казва нещо, което не е трябвало.
— Смяташ, че трябва да искам разрешение „от мъжа си“, за да тръгна някъде? Или намекваш, че не може да ми се има доверие в сексуално отношение? — Тя наклони глава, гледайки го с потъмнели от гняв очи.
Той извърна поглед.
— Съжалявам, че попитах.
— Аз също. Все си мислех, че си над тези неща.
Том се наведе над руля, надявайки се да скрие притеснението и неудобството си. Реката беше спокойна. Горещият нощен въздух се смесваше с тежкия мирис на блатата. Нейде в тъмното се обади птица, после настъпи тишина. Внезапно до слуха му достигна шум и той побърза да изключи мотора. Сърцето му биеше бясно. Звукът се чу отново, докато двигателят затихна. Над реката легна мълчание. Лодката акостира.
— Намерили са гориво. Идват след нас.
Лодката започваше да се изплъзва отново към водата, тласкана от течението. Том взе пръта от дъното на кануто и го заби в пясъка. Тя се завъртя леко и спря. Заслушаха се. Друг стартер, после рев, който премина в бучене. Нямаше съмнение — беше звук на извънбордов.
Том отиде да рестартира техния двигател.
— Недей! — спря го Сали. — Ще ни чуят.
— Не можем да ги изпреварим с лодка.
— Нито пък по суша. Само след пет минути ще са тук с осемнайсетте си конски сили. — Сали насочи фенерчето встрани — водата стигаше до дърветата и се простираше навътре, удавила джунглата.
— Затова пък можем да се скрием.
Том подкара кануто с помощта на пръта към наводнената гора. Виждаше се малък процеп — тесен воден коридор, който изглежда е бил поток в по-сухи години. Поеха по него, но лодката неочаквано се блъсна в нещо: беше заседнал дънер.
— Бързо вън! — извика Том.
Водата беше дълбока само една стъпка, но под нея имаше още две стъпки тиня, в която нагазиха, вдигайки мехурчета. В ноздрите ги удари гадна воня на блатен газ. Задницата на лодката все още стърчеше сред реката, където веднага можеше да бъде забелязана.
— Дръпни и бутай!
Помъчиха се да измъкнат носа върху дънера и после заедно избутаха лодката напречно. След това се покатериха и се плъзнаха долу в нея. Звукът на мощен двигател се усили. Военната лодка се приближаваше бързо по реката.
Сали вдигна втория прът и двамата подкараха напред, по-навътре в наводнената гора. Том изключи фенерчето и миг по-късно мощен лъч освети дърветата.
— Съвсем наблизо са — прошепна Том. — Ще ни видят. — Той се опитваше да върти пръта по-бързо, но проклетото дърво се заби в тинята и заседна. Най-сетне успя да го измъкне и го хвърли на мокрите дъски. Дръпна няколко висящи лиани и с тяхна помощ насочи лодката по-навътре към гъсталака от папрати и храсти. Застигаха ги. Прожекторът внезапно освети гората точно когато Том хвана Сали и я натисна надолу към дъното. Молеше се да не забележат двигателя им.
Звукът от моторницата се усили още, но тя забави и лъчът на прожектора започва да опипва дърветата едно след друго. Том чуваше пропукването на радиоприемника, мърморещите гласове. Прожекторът освети джунглата наоколо като снимачна площадка, след което бавно се премести. Благословената тъмнина се върна. Пърпоренето на двигателя се отдалечи и заглъхна.
Том седна и видя, че преследвачите им отиват към завоя.
— Тръгнаха си — прошепна облекчено той.
Сали се надигна и оправи разбърканата си коса. Комарите се бяха събрали около тях в плътен, жужащ облак. Том ги усещаше навсякъде — из косата, край ушите си, опитваха се дори да влязат в носа му. Всеки негов удар ликвидираше дузина, но на тяхно място се появяваха мигновено нови попълнения. Въздухът беше пълен с тях и имаше чувството, че ги вдишва.
— Трябва да се измъкнем оттук — каза Сали, плясвайки се.
Том започна да чупи сухи клони от храстите около тях.
— Какво правиш?
— Ще запаля огън.
— Къде?
— Ще видиш. — Когато се събра солидна купчина, той се наведе настрани и загреба малко тиня. Разстла я като палачинка върху дъното на кануто, покри я с листа и направи малко типи от пръчки и сухи листа отгоре.
— Кибрит!
Сали му го подаде и той запали огън. Щом се разгоря добре, той добави още зелени листа и клони. Сивкав дим се изви нагоре и се разсея в неподвижния въздух. Том откъсна едно огромно листо от близкия храст и го размаха като вентилатор, за да насочи пушека към Сали. Яростният облак комари се оттегли. Пушекът миришеше приятно — сладко и остро.
— Много ефектен трик — каза Сали.
— Баща ми ми го е показвал при едно пътуване с кану из северен Мейн. — Той се пресегна, ошмули още малко листа от храста и ги добави към огъня.
Сали извади картата и започна да я разучава на светлината на фенерчето.
— Както изглежда, към реката има много странични канали. Струва ми се, че трябва да тръгнем по този, докато стигнем Пито Соло.
— Добра идея. На мен също ми се струва, че трябва да хващаме прътите и да потегляме веднага. Не можем да рискуваме да използваме двигателя.
Сали кимна.
— Ти поддържай огъня — каза й Том. — Аз ще се заема с прътите. Не бива да спираме, докато не стигнем до Пито Соло.
— Така е.
Том бутна лодката отново в реката и подкара близо до наводнената гора, ослушвайки се за звук от двигател. Скоро се озоваха до малък страничен канал, който продължаваше надалеч от главния и поеха по него.
Том въздъхна:
— Кой знае защо, но не ми се вярва, че лейтенант Веспан е имал каквото и да е намерение да ни връща обратно в Сан Педро Сула. Струва ми се, че е планирал да ни изхвърли от хеликоптера си. Ако не беше
