Тайният кодекс

Полковникът поклати тъжно глава, сякаш на безполезността от всичко това.

— Сега можем ли да ви помолим да вървите мирно и спокойно?

Те позволиха да бъдат замъкнати до джипа. Полковникът натика пакетите и чантите, взети от хотела и нахвърляни на купчина отзад. Машината се понесе надолу по улицата към летищната площадка. Там, сред тревата, беше кацнал олющен хеликоптер. Един от страничните му панели беше отворен и около двигателя се въртеше мъж с гаечен ключ. Джипът намали и спря.

— Какво правиш? — попита полковникът грубо на испански.

— Съжалявам, тениенте, но възникна малък проблем.

— Какъв проблем?

— Трябва ни една част.

— Не можете ли да летите без нея?

— Не, тениенте.

— Да ви вземат дяволите! Колко пъти се е развалял досега този хеликоптер?

— Да се обадя ли да изпратят самолет с частта?

— Какво чакаш? Разбира се, глупако, телеграфирай им!

Пилотът влезе в чопъра, телеграфира и излезе.

— Ще пристигне утре сутринта, тениенте. Това е възможно най-рано.

Лейтенантът ги заключи в една дървена барака на летището и сложи двама войника отпред да ги пазят. Щом вратата хлопна след него, Том седна върху един петдесет и пет галонов бидон и стисна главата си с две ръце, опитвайки се да изгони болката.

— Как се чувстваш? — попита го Сали.

— Сякаш някой бие в главата ми гонг.

— Онзи те удари много лошо.

Том кимна.

Поприказваха малко и вратата отново се отвори рязко. Лейтенантът остана отвън, докато един войник хвърли вътре спалните им чували и фенерче.

— Съжалявам искрено за неудобството.

— Ще съжалявате още по-искрено, когато се оплача от вас — каза Сали.

Лейтенантът не обърна внимание на думите й.

— Бих ви предложил да не правите повече глупости. Ще бъде жалко, ако някой от вас бъде застрелян.

— Няма да посмееш, самохвалко мръсен!

Зъбите на лейтенанта проблеснаха на слабата светлина.

— Постоянно се случват инциденти, особено на американци, които идват в Ла Москита неподготвени за предизвикателствата на джунглата.

Той се оттегли назад и войникът затръшна вратата. Том чу глухия глас на лейтенанта, който се заканваше на войниците, че ако заспят или се напият по време на работа той лично ще им отреже тестисите, ще ги изсуши и ще ги закачи на вратата.

— Проклет нацист — каза Сали. — Благодаря ти, че ме защити.

— Не излезе кой знае колко сполучливо.

— Силно ли те удари? — Тя погледна главата му. — Имаш доста голяма цицина.

— Добре съм.

Сали седна до него. Топлината на присъствието й го заля. Погледна я крадешком — изящен профил, очертан в полумрака на бараката. Тя се обърна към него. Бяха толкова близо, че дъхът й го погъделичка, видя извивката на устните й, нежната трапчинка върху бузата, съзвездието лунички върху нослето й. От нея все още се носеше дъх на мента. Без дори да мисли какво прави, той се протегна напред и устните му докоснаха нейните. За миг тишината стана оглушителна, после тя рязко се отдръпна.

— Това не е добра идея.

„Какво, по дяволите, си мислеше той?“ Том се отдалечи, гневен и унижен.

Неловкият момент беше прекъснат от внезапно думкане по вратата.

— Обяд — извика един от войниците. Вратата се открехна и пропусна светлина, след което отново се хлопна. До слуха им достигна глухото превъртане на ключа в катинара.

Том светна с фенерчето и се наведе за подноса. Обядът се състоеше от две топли пепси-коли, няколко бобени тортили и купчинка изстинал ориз. Нито един от двамата нямаше желание за ядене. Известно време останаха да седят мълчаливо в тъмнината. Болката в главата на Том беше утихнала и това внезапно го накара да побеснее от гняв. Тези хора нямаха право! Той и Сали не бяха направили нищо нередно. Той усещаше, че фалшивият им арест по всяка вероятност е организиран от безименния враг, който бе ликвидирал Барнаби и Фентън. Братята му се намираха в много по-голяма опасност, отколкото бе предполагал.

— Дай ми фенерчето.

Той освети помещението. Бараката не можеше да бъде по-мизерна от това — правоъгълна дървена рамка със заковани към нея напречни дъски и ламаринен покрив. В съзнанието му бавно започна да се оформя идея — план за бягство.

18.

В три сутринта онази сутрин те заеха местата си — Сали до вратата, а Том подпрян на задната стена. Той преброи шепнешком до три и двамата ритнаха едновременно. Атаката на Сали върху вратата трябваше да замаскира удара по дъсчената стена. Комбинираният удар прозвуча като един и отекна силно в затвореното пространство. Дъската поддаде, както се бе надявал Том.

В селото се разлая куче и някой от войниците изруга.

— Какво става там?

— Трябва да отида до тоалетната — извика Сали.

— Не, не може, не бива да излизате.

Том преброи отново шепнешком: едно, две, три, удар. Сали блъсна вратата в момента, в който той нанесе поредния удар върху стената.

— Стига! — провикна се войникът.

— Но аз трябва да отида, мътните да ви вземат!

— Сеньорита, съжалявам, но каквото има да правите, го правете вътре. Имам заповед да не отварям вратата.

Едно, две, три, удар.

Откърти се и третата дъска. Отворът беше вече достатъчно голям, за да могат да се проврат. Кучето отново започна да лае истерично.

— Само още един удар и ще извикам лейтенанта!

— Не разбирате ли, че ми се налага…

— Не мога да направя нищо.

— Вие, войниците, сте направо варвари!

— Такива са правилата, сеньорита.

— Това са казвали и хитлеристите.

— Сали, хайде да тръгваме — изсъска Том, жестикулирайки в тъмнината.

— Хитлер не е бил чак толкова лош, сеньорита. Накарал е влаковете да се движат по разписание.

— Това е бил Мусолини, идиот такъв! И двамата сте направо за бесилката.

— Сали — прошепна настойчиво Том.

Тя се приближи към него:

— Чу ли го какво каза току-що този скапан нацист?

Той я побутна към дупката и й подаде спалните им чували. Хукнаха приведени по пътеката към града, без да се обръщат. Градът не беше електрифициран, но небето беше ясно и лунната светлина обливаше празните улици. Отвсякъде се чуваше лай на кучета и те можаха да се промъкнат, без да създават по-голямо