Тайният кодекс

живееш в ашрам някъде и си даваш парите на някой мошеник гуру.

— Това не е истина! — извика Върнън. — Не е истина! Да върви по дяволите!

Том не можа да каже нищо. Усети, че му се повръща.

— И като капак на всичко — продължи баща им, — вие тримата не се разбирате. Така и никога не се научихте да действате заедно, да бъдете братя. Започнах да мисля: що за баща съм бил аз? Научих ли синовете си да бъдат независими? Научих ли ги да ценят работата? Да се уповават на самите себе си? Да се грижат един за друг?

Той спря и изстреля с горчивина думата:

— Не! След всичко до този момент, след училищата, Европа, след риболова и къмпингите, се оказа, че съм отгледал пълни неудачници. Исусе Христе, аз единствен съм виновен, че всичко свършва по този начин, но истината е такава. А после стана ясно, че умирам и това ме хвърли в паника. Какво трябваше да сторя, за да оправя нещата?

Той млъкна. Дишаше тежко и лицето му пламтеше.

— Само смъртта, навирайки смърдящата си муцуна в лицето ти, може да те накара да се замислиш. Трябваше да взема решение какво да правя с колекцията си. Със сигурност нямаше да я дам на някой музей или университет, за да злорадстват над нея шайка гризачи. Нито пък на мухлясала аукционна къща, за да обогатя с труда си някой дилър, който ще я разбие и ще я пръсне по четирите краища на света, след като аз съм я събирал цял живот. Категорично не.

Той избърса челото си, смачка носната кърпичка в юмрук и направи жест пред камерата.

— Винаги съм смятал да я оставя на вас. Но когато моментът настъпи, осъзнах, че това ще е най-лошото, което мога да ви сторя. Да ви дам половин милиард долара, които не сте спечелили вие.

Той отново премина зад бюрото, намествайки огромното си туловище на стола, и се пресегна за втора пура от кожената кутия.

— Погледнете ме, продължавам да пуша. Вече е твърде късно.

Той почука края й, след което го отряза. Облакът дим изпълни автоматичния фокус на камерата, размазвайки го. Когато димът напусна кадъра, изсеченото, красиво лице на Максуел Бродбент изплува отново на фокус.

— Решението ме осени ненадейно. Беше направо блестящо. Цял живот бях разкопавал гробове и се бях занимавал с погребални предмети. Знаех всички трикове за укриване на гробници, всички тъпи капани, всичко. И внезапно осъзнах, че аз също мога да отнеса всичко със себе си. И че мога да направя за вас нещо, което да бъде истинско завещание.

Той млъкна, стисна ръце и се протегна напред.

— Вие трябва да спечелите тези пари. Наредих да бъда погребан заедно с колекцията си на незнайно за вас място в света. Призовавам ви да ме намерите. Ако го направите, можете да вземете всичко от гроба ми, то е ваше. Това е моето предизвикателство към вас, моите трима сина.

Той си пое въздух и се опита да се усмихне.

— Но ви предупреждавам: ще бъде трудно и опасно. Нищо в живота не се постига лесно. И тук идва малката изненада: никога няма да успеете, ако не действате заедно.

Той стовари тежкия си юмрук върху бюрото.

— Това е, накратко. Не направих много за вас, докато бях жив, но, кълна се в Бога, ще поправя това със смъртта си.

Той се изправи и се приближи към камерата. Ръката му се протегна, за да я изключи и после, след като размисли, огромният му, неясен образ изпълни екрана:

— Никога не съм бил сантиментален, така че и сега ви казвам просто „сбогом“. Сбогом Филип, Върнън и Том. Сбогом и късмет! Обичам ви.

Екранът угасна.

5.

Том остана на дивана, не беше в състояние дори да помръдне. Хъч Барнаби беше първият, който се съвзе. Той стана и деликатно се изкашля, за да наруши неловката тишина.

— Фентън? Явно не сме нужни тук повече.

Сержантът кимна, изправи се тромаво, с пламнало лице.

Барнаби се обърна към братята, кимна учтиво и докосна периферията на шапката си.

— Както сами виждате, това не е работа за полицията. Оставяме ви да се оправяте сами. — Те се насочиха към вратата, която водеше към дневната. Нямаха търпение да излязат по-скоро навън.

Филип се изправи:

— Офицер Барнаби? — Гласът му прозвуча задавено.

— Да?

— Надявам се да не споменете за това пред никого. Няма да е полезно, ако… ако цял свят се втурне да търси гробницата.

— Правилно. Няма причина да го споменавам пред когото и да било. Изобщо няма причина. Ще се обадя на криминалните да не идват. — Той се измъкна заднишком и изчезна. Миг по-късно те чуха голямата входна порта да се захлопва.

Никой от тримата не помръдна.

— Кучият му син — изсъска тихо Филип. — Направо не мога да повярвам. Кучи син.

Том погледна побелялото лице на брат си. Знаеше, че брат му живее доста добре с професорската си заплата. Той имаше нужда от парите. И без съмнение, вече ги беше изхарчил.

— И сега какво? — обади се Върнън.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Не мога да повярвам, че старото копеле го е направило — каза Филип. — Да замъкне дузина платна на стари майстори в гроба… да не говорим за безценния нефрит на маите и за златото. Направо съм сразен. — Той измъкна копринената кърпичка от джоба на сакото си и попи челото си. — Няма право!

— Е, какво ще правим, все пак? — повтори въпроса си Върнън.

Филип се втренчи в него:

— Ще търсим проклетото съкровище, разбира се!

— Как?

— Не може един човек да се зарови в гроба с изкуство за половин милиард долара, без някой да му е помогнал. Ще разберем кой му е помогнал.

— Не го вярвам — каза Том. — Не се е доверявал на никого през целия си живот.

— Не би могъл да го направи сам!

— Това е толкова… в стила му — произнесе Филип внезапно.

— Може би е оставил някакви следи — обади се Върнън и се приближи към предните чекмеджета, дръпна рязко едно отворено и започна да тършува из него, сипейки ругатни. Издърпа второ, после трето, обхванат от такава силна възбуда, че го измъкна от релсите и съдържанието му се разсипа по пода. Кредитни карти, шах, китайска дама. Том ги помнеше всичките — игрите на тяхното детство, сега пожълтели и опърпани от годините. Усети студена буца в гърдите; до това се свеждаше всичко. Върнън изруга и ритна купчината, пръсвайки я из цялата стая.

— Върнън, безсмислено е да обръщаш къщата нагоре с краката.

Върнън не отвърна нищо, продължи да отваря едно след друго чекмеджетата, изсипвайки съдържанието им на пода.

Филип измъкна лулата от джоба на панталоните си и я запали с трепереща ръка.

— Само си губите времето. Казвам ви, че трябва да говорим с Маркъс Хаузър. Той е ключът.

Върнън го погледна:

— Хаузър? Татко не е контактувал с него от четирийсет години.

— Той е единственият, който наистина познава баща ни. Прекарали са две години заедно в Централна Америка. Ако някой знае къде се е запилял татко, то това е той.