Тайният кодекс

— Изглежда крадците са имали както комбинацията за хранилището, така и ключове за навсякъде. Някаква идея за това?

— Не.

— Баща ви имал ли е човек, на когото да вярва напълно — адвокат, например, — който да е разполагал с втора връзка ключове или да е знаел комбинацията за хранилището?

— Той не вярваше на никого.

Това беше много важен момент. Барнаби погледна Върнън и Том.

— И вие ли смятате така?

Двамата мъже кимнаха.

— Имал ли е прислужник?

— През деня идваше една жена.

— А градинар?

— На пълно работно време.

— Някой друг?

— Беше наел готвач на пълно работно време и медицинска сестра за три дни в седмицата.

Фентън отново не издържа, пристъпи напред и се усмихна с погребалната си усмивка.

— Може ли да ви задам един въпрос, Филип?

— Ако смятате за нужно.

— Защо говорите за баща си в минало време? Да не би да знаете нещо, което не ни е известно?

— Мили боже! — избухна Филип. — Няма ли кой да ме освободи от този неосъществен Шерлок Холмс?

— Фентън — промърмори Барнаби, мятайки към сержанта предупредителен поглед.

Той го погледна и лицето му на мига смени изражението си.

— Съжалявам.

— Сега къде са? — продължи Барнаби, сякаш нищо не се бе случило.

— Къде са кои?

— Прислужницата, градинарят, готвачът. Този обир е станал поне преди две седмици. Някой трябва да е освободил помощниците.

Том погледна невярващо:

— Обирът е станал преди две седмици!?

— Точно така.

— Но аз получих писмото с Федерал Експрес едва преди три дни.

Това беше интересно.

— Погледнал ли е някой от вас адреса на подателя?

— Беше някаква пощенска кутия — каза Том.

Барнаби помисли за миг.

— Трябва да ви кажа — започна той, — че зад този тъй наречен обир стои застрахователна измама.

— Вече ви казах, че колекцията не беше застрахована — обади се Филип.

— Казахте го, да, но аз не го вярвам.

— Познавам пазара на арт застраховки, лейтенант — аз се занимавам с история на изкуството. Тази колекция беше на стойност около половин милиард долара, намираше се в къща в провинцията, пазена от някаква абсолютно излязла от строя охранителна система. Казвам ви — колекцията не можеше да бъде застрахована.

Барнаби задържа погледа си върху Филип, после го премести върху другите двама братя.

Филип изпусна една шумна въздишка и погледна часовника си.

— Лейтенант, не мислите ли, че този случай не е по силите на полицейския участък в Санта Фе?

Ако нямаше застрахователна измама, какво беше тогава? По дяволите, не беше обир! В съзнанието му започна да се оформя една още съвсем смътна и неопределена идея. Наистина доста налудничава. Но тя придобиваше очертания почти срещу волята му и заплашваше да се превърне в теория. Той погледна Фентън. Но сержантът не забелязваше нищо. Заради всичките си останали дарби, навярно, той беше напълно лишен от чувство за хумор.

Барнаби си спомни широкоекранния телевизор, дивидито и видеото, които стояха на пода. Не, не стояха, бяха оставени близо до дистанционното. И какво гласеше изписаният на ръка надпис? — ВИЖ МЕ!

Точно това беше. Като замръзнала вода, която стяга в едно всичко. Вече знаеше точно какво беше станало. Прочисти гърлото си.

— Последвайте ме.

Тримата братя тръгнаха след него към къщата и влязоха всички в дневната.

— Седнете.

— За какво е всичко това? — започна да нервничи Филип. Дори Фентън го гледаше скептично.

Барнаби взе касетата и дистанционното.

— Сега ще погледаме видео.

— Това някаква шега ли е? — попита Филип, отказвайки да седне. Лицето му беше зачервено. Двамата му братя стояха и гледаха объркано.

— Закривате екрана — махна с ръка Барнаби, настанявайки се върху дивана — Седнете.

— Това е безобразие…

Внезапно пропукване откъм видеото накара Филип да млъкне. След това лицето на Максуел Бродбент, по-едро, отколкото бе в действителност, се материализира върху екрана. Тримата синове седнаха почти едновременно.

Гласът му, дълбок и бумтящ, отекна в празната стая.

— Поздрави от мъртвеца.

4.

Том Бродбент втренчи поглед в образа на баща си, фокусирайки се бавно върху екрана. Камерата постепенно се върна обратно и разкри Максуел Бродбент, седнал пред огромното бюро в кабинета си, държащ няколко листа хартия в едрите си ръце. Стаята все още не изглеждаше така оголена; картината с Мадоната на Липи все още висеше на стената зад него, от книжните лавици нямаше извадени книги, а другите платна и статуи си стояха на местата. Том потрепери: дори електронният образ на баща му всяваше страх у него.

След поздрава баща им направи пауза, прочисти гърлото си и втренчи ярките си сини очи в камерата. Хартията в ръцете му прошумоля. Изглеждаше напрегнат от силна емоция.

Сведе поглед и започна да чете:

— Скъпи Филип, Върнън и Том. Казано накратко: взех богатството си с мен в смъртта. Зазидах се заедно с колекцията си в един гроб. Този гроб е скрит някъде далеч в света, на място, което само аз знам.

Той замълча, изкашля се, погледна нагоре и синьото на очите му блесна за миг в обектива на камерата, после продължи да чете. Гласът му придоби онзи леко педантичен тон, който Том си спомняше толкова добре от масата за хранене.

— От повече от сто хиляди години човешките същества са били погребвани заедно със своите най-ценни вещи. Погребването на мъртвеца със съкровището му има вековна история, като се започне от неандерталците, мине се през древен Египет и се стигне до наши дни. Хората са били заравяни със своето злато, сребро, предмети на изкуството, книги, лекарства, обзавеждане, храна, роби, коне, а понякога дори с незаконните и законните си съпруги — с всичко онова, което те мислели, че може да им потрябва в отвъдното. Едва през последните век или два спрели да ги заравят с вещите им, прекъсвайки с това една дълга традиция.

— Традиция, която аз искам да съживя.

— Истината е, че почти всичко, което знаем за миналото е достигнало до нас чрез