работеха бавно като костенурки. Писмото на Еди бе вдигнало удивителна шумотевица. Малкото християнски стаи за разговор, които все още действаха, бяха пълни с изпаднали в истерия хора. Мнозина заявяваха, че заминават в отговор на призива му.
Спейтс се потеше обилно, въпреки че в стаята беше хладно, кожата под яката го сърбеше. Писмото на Еди, което сигурно беше прочел вече двайсет пъти, го беше уплашило. Писмото представляваше призив за изпълнено с насилие нападение над американско правителствено съоръжение, а името на Спейтс се споменаваше вътре. Естествено, щяха да обвинят него. От друга страна, размишляваше Спейтс, тази мащабна проява на християнска мощ, на християнска ярост може пък да беше за добро. Вече твърде дълго християните бяха дискриминирани в собствената си страна, бяха пренебрегвани, изтласквани встрани и подлагани на присмех. Независимо дали имаше основание или не, шумотевицата щеше да разбуди Америка. Политиците и правителството най-сетне щяха да прозрат мощта на християнското мнозинство. А той, Спейтс, беше предизвикал тази революция. Робъртсън, Фалуел, Суагарт — през всички години, докато проповядваха и въпреки цялата си власт и пари нито един не бе предизвикал нещо подобно.
Спейтс сърфира из мрежата, търсейки информация, но попадна само на язвителност, на ярост и на истерия. И на хиляди копия от писмото.
Внезапно в съзнанието му нахлу нова и тревожна мисъл, докато преглеждаше писмото за двайсети път.
Ами ако Еди имаше право?
Внезапно усети студена тръпка. Не беше готов да се откаже от живота си. Не можеше да понесе мисълта, че всичките му пари, цялата му власт, катедралата му, телевизионните му проповеди ще свършат — че всичко ще приключи, още преди да е започнало.
Веднага след тази го споходи и друга, още по-тревожна мисъл: каква присъда щеше да получи той в този велик и славен ден на Бога? Беше ли истински праведен пред Бога? Всички грехове на Спейтс се надигнаха зловещо насреща му. Лъжите, гуляите, предателствата, жените и лъскавите подаръци, които им беше купувал с дарения от вярващите. И най-ужасяващото бе, че си спомни как неведнъж се бе улавял да изпитва похотлива страст към някое момче от улицата. Всички тези грехове, малки и големи, нахлуха от окрайнините на съзнанието му и крещяха да бъдат забелязани и преосмислени.
Завладя го страх, вина и отчаяние. Бог виждаше всичко. Всичко. Моля те, Господи, моля те, прости на мен, твоя недостоен слуга, молеше се той отново и отново, докато с огромно усилие на волята не изтласка греховете си обратно в някоя тъмна пещера на съзнанието си. Бог вече му бе простил, защо се тревожеше толкова?
Пък и това не можеше да бъде Второто пришествие. Какво си въобразяваше той, по дяволите? Еди беше откачалка. Разбира се, че беше. Спейтс го разбра още когато за пръв път чу този писклив и накъсан глас по телефона. Всеки, който живее насред пустинята сред банда индианци на стотина километра от свестен ресторант със сигурност е луд.
Отново прочете писмото на този човек, търсейки признаци на лудост, но отново го заля вълна от ужас. Писмото беше смислено. Беше въздействащо. Това не бяха лудешки брътвежи. А най-тревожно от всичко беше изчислението, че сумата от числата на буквите в „Аризона“ и „Изабела“ е 666.
Боже, как се потеше! Отвори стъклената вратичка на библиотеката от черешово дърво, извади една дебела книга и отвори на таблиците с гематрия. Провери еврейските букви и си записа численото им съответствие на лист хартия. Докато работеше, установи, че Еди е написал някои от еврейските букви погрешно, а на други е приписал грешни стойности.
Сложи точните стойности и ги сумира с трепереща ръка. Нито една от думите не даваше сума 666.
Облегна се и въздъхна облекчено. Всичко беше един фарс, точно както бе допускал. Изпита усещането, че се е спуснал ангел небесен и го вдигнал над горящото езеро. Извади ленена кърпа от джоба си и попи потта около веждите и от челото си.
Тревогата отново го завладя. Бог може и да бе пощадил него, но щяха ли да го пощадят медиите? А правителството? Възможно ли бе да го обвинят в подстрекаване към насилие? Или в нещо по-лошо? Най- добре да измъкне адвоката си от леглото, докато все още е възможно. Трябваше да има начин да отклони обвиненията към Кроули. В крайна сметка Кроули беше започнал всичко.
Дръпна яката си и се опита да пусне малко въздух към горещата и лепкава шия. Грешка бе да въвлече в цялата работа лудия пастор Еди. Този човек беше непредсказуем. Глупаво, глупаво, глупаво.
Натисна копчето на интеркома.
— Чарлс, трябваш ми.
Обикновено стриктният млад мъж не се появи.
— Чарлс? Трябваш ми.
Вместо Чарлс вратата отвори секретарката му. Изглеждаше по-измъчена от когато и да било.
— Чарлс замина — каза тя с равен глас.
— Не съм го пускал да заминава.
— Замина за Изабела.
Спейтс впери поглед в нея от мястото си. Не можеше да повярва. Чарлс?
— Тръгна преди десетина минути. Каза, че Бог го е призовал и излезе.
— Ама че работа! — тропна с ръка Спейтс по бюрото си. След това забеляза, че тя е с шапка и държи чантата си. — Не ми казвай, че и ти ще последваш този глупак!
— Не, прибирам се у дома — отговори тя.
— Съжалявам, но това не е възможно. Трябваш ми тук до края на нощта. Свържи се с адвоката ми Ролф Добсън. Кажи му да дойде тук веднага. Имам проблем, ако не си забелязала.
— Не.
— Не? Какво не? Какво означава това?
— Означава, че вече не искам да работя за вас, господин Спейтс.
— Какви ги говориш?
Тя стисна с две ръце чантичката си пред корема сякаш за защита.
— Защото вие сте достойно за презрение човешко същество. — Обърна се сковано и си тръгна.
Спейтс чу тихия звук от внимателното затваряне на врата и после настана тишина.
Седна зад бюрото си, сам, облян в пот — и много, много уплашен.
57.
Думата „нападение“ увисна тежко във въздуха. Всички се струпаха и наблюдаваха главния охранителен монитор. Там на живо пристигаше образът от поставена под голям ъгъл камера върху асансьора и се виждаше от птичи поглед случващото се. На ръба на скалите над Изабела Форд различи група от мъже в черни екипи, които опъваха въжета и струпваха екипировка и оръжия. Явно се готвеха да се спуснат долу по въжетата. Кейт застана до Форд и отново го хвана за ръката. Нейната беше потна и трепереше.
Джордж Инес наруши ужасеното мълчание:
— Нападение ли? Но защо, по дяволите?
— Не са успели да се свържат с нас — обясни Уордлоу. — И това е реакцията им.
— Това е невероятно прекалено.
Уордлоу се обърна към Долби:
— Кен, трябва веднага да възобновим връзките и да сложим край на това.
— Не мога да направя нищо, без да изключа Изабела. Както много добре знаеш, Изабела е напълно предпазена от външния свят. Програмата просто няма да ни позволи да включа системата за комуникация, докато не спрем Изабела.
— Рестартирай главния компютър и прехвърли контрола на сървърите.
— Ще е нужен почти час за прехвърлянето и преконфигурирането на основната рамка.
Уордлоу изруга:
— Добре тогава, ще се кача горе и лично ще им обясня какво е положението — каза той и се запъти към вратата.
— Нищо подобно няма да правиш — каза Хейзълиъс.
— Сър, не разбирам — втренчи се в него Уордлоу.
