— Къде е този храм? В област Кампонг Крабей?
— Не. Извън границите на областта. Трябва да преминем през североизточните райони на вашата област, за да стигнем до там.
Усмивката на лицето му охладня.
— Отвъд моята област нищо! Никой! Няма храм!
Кхон се изправи и разви картата върху бюрото на чиновника.
— Храмът е тук, в хълмовете Пном Нгуе.
Този път усмивката изчезна напълно.
— Това е лош район. Много лош.
— Клиентът ми, господин Мандрейк, иска да види храма.
— Не може да отиде там. Много е опасно.
Кхон невъзмутимо продължи да говори, сякаш не беше получил отказ.
— Господин Мандрейк ще плати добре за разрешението. Освен това се нуждае от помощта ви при маркирането на пътя върху картата. Естествено искаме да избегнем противопехотните мини. Вие познавате областта и имате карти с прочистените от мини райони.
— Много опасно. Ще говоря на кхмерски, за да разберете. Господин Мандрейк, може ли да говоря на кхмерски? — Усмивката му отново грейна.
— Разбира се.
Той започна да обяснява на кхмерски и Форд се заслуша внимателно.
— Да не си полудял? — попита чиновникът. — В този район е пълно с червени кхмери. Те са станали бандити, контрабандисти на скъпоценни камъни и отвличат хора за откуп. Ако докопат клиента ти, това ще ми създаде
— Разбирам — отвърна Кхон на кхмерски. — Но клиентът ми много иска да види тези руини. Дошъл е в Камбоджа само заради това. Само влизаме и излизаме — няма да се мотаем наоколо. Повярвай ми, знам какво правя. И преди съм бил водач. Миналия месец водих едни американци до Бантей Чхмар.
— Не мога да го позволя.
— Той ще ти плати добре.
Чиновникът разпери ръце.
— За какво са ми парите му, ако трябва да се разправям с отвличане? И то на американец? Отиде ми работата. Сега областта е спокойна, няма проблеми, всички са доволни. Не винаги е било така, нали знаеш.
— Може би една по-голяма сума пари ще компенсира неудобствата…
Настъпи кратко мълчание.
— Колко голяма?
— Сто долара.
Чиновникът махна с ръка.
— Шегуваш ли се? Нека бъдат хиляда.
— Хиляда? Ще се консултирам с клиента ми.
Кхон се обърна към Форд и каза на английски.
— Разрешителното струва хиляда долара.
Форд се намръщи.
— Това са много пари.
— Да, но… — Кхон сви рамене.
Форд повдигна ядосано вежда и си пое дъх да възрази, но после рязко кимна.
— Добре, ще платя.
Чиновникът продължи бързо на кхмерски:
— И още сто долара за картите с разчистените от мини територии.
Кхон се обърна.
— Още сто долара? Сега вече ти се шегуваш.
— Петдесет да бъдат тогава.
Кхон каза на Форд:
— Още петдесет за картите.
— А мотоциклети? Ще имаме нужда от мотоциклети — рече Форд, преструвайки се на ядосан. — Те колко ще ни струват?
Пазарлъкът продължи ще петнайсетина минути и накрая всичко беше договорено. Хиляда долара и още сто и четирийсет за разрешително, карти, наем за два мотоциклета, бензин, провизии и съхранение на лендкрузъра, докато ги няма. Форд извади парите и ги подаде на чиновника, който почтително ги взе с две ръце и ги заключи в чекмеджето на бюрото си.
Форд и Кхон излязоха навън и седнаха на сянка под едно хлебно дърво и зачакаха пристигането на мотоциклетите от близкото село.
— Каза ми да нося пет хиляди — каза Форд. — Тоя нещастник нямаше представа колко сме готови да платим.
— Този човек току-що спечели двугодишна заплата. Той е доволен, ние сме доволни — защо да подлагаме на съмнение щедростта на боговете?
По пътя със силно бръмчене се зададоха двата мотора, карани от кльощави тийнейджъри, изхъхриха, закашляха се и спряха.
Форд се втренчи в древните возила, които се крепяха цели само на изолирбанд и жица. Единият имаше бамбукова кошница, превързана отзад, омазана със съсиреци и засъхнала свинска кръв.
— Сигурно се шегуваш.
Кхон се разсмя.
— А ти какво очакваше, Харли Дейвидсън?
18.
Сините хълмове в далечината бяха първото нещо, което Форд забеляза, когато пътеката стигна до едно малко сечище. През последните пет часа бяха следвали гъстата мрежа от пътечки в джунглата и той беше ужасно изморен, боляха го всички кости. Спря мотора и изключи двигателя. Кхон се спря до него. Форд наблюдаваше как камбоджанецът изважда картата от раницата си и я разгъва, но въпреки всичките му усилия да я запази цяла, тя бе започнала да се разпада от влагата и честата употреба. Кхон се взря в картата през дебелите стъкла на очилата си, след което погледна към Форд.
— Това са хълмовете Пном Нгуе, които поставят началото на планините покрай границата с Тайланд.
— Човеко, тук е адска жега. Как го постигаш, Кхон?
— Кое?
— Да запазиш такова спокойствие и такъв добър вид.
— Човек винаги трябва да има приличен вид — отвърна той, като сгъна картата с пълничките си, добре поддържани ръце. — Селото Трей Нхор се намира в подножието на тези хълмове. Това е последния аванпост на камбоджанската държава. След това започва ничия земя.
Форд кимна. Той попи потта от лицето си и избърса ръце, прехвърли крак през мотора, запали двигателя, даде газ и двамата отново поеха по криволичещата набраздена пътека. През следващите няколко километра те минаха покрай няколко селца — групички от тръстикови наколни жилища, воден бик, който теглеше двуколка, деца в тръстикова училищна колиба, които рецитираха заедно стихотворение на висок глас — след което пътеката започна да се изкачва нагоре. В далечината се изникна планински хребет, над върховете на дърветата се виеше пушек.
— Трей Нхор — каза Кхон.
Те продължиха да карат през гората, двата мотоциклета жужаха като чифт комари. Форд изпита благодарност към вятъра, въпреки че той въобще не разхлаждаше. След няколко мили се появиха колибите на селото, разпръснати сред гигантски дървета капок с ръбести стволове и чудовищни коренища, които изпълзяваха от земята като змии. Миг по-късно се озоваха на прашен площад, заобиколен от бамбукови
