Сблъсък

— Зареден е — каза той на отличен английски и насочи пистолета към Форд. — Бих могъл още сега да ви убия. Предлагам да си вървите.

— Това не е много добра идея.

Прам се усмихна широко. Ставаше точно така, както се беше надявал Форд: с пистолет в ръка той се чувстваше много по-уверен. Не знаеше, разбира се, че Форд беше извадил предварително патроните, беше изпразнил барута, и ги беше върнал обратно.

— Ето какво е предложението ни. — Форд бавно бръкна в джоба си и извади малък документ. Постави го на масата на светло. Това беше студентска виза за посещаване на университет в Америка.

Прам изсумтя.

— Това не ми е нужно. Аз съм на петдесет години! Богат съм, уважаван. Бизнесът върви и всичко, което правя, е законно. Не нарушавам никакви закони и не крада нищо от никого.

— Тази виза не е за вас.

Прам го погледна озадачено.

— Хайде… погледнете.

Прам се поколеба, след което протегна ръка и взе книжката. Разгъна я и се втренчи във фотографията на първата страница.

Форд измъкна плик от джоба си и го сложи до визата. На плика имаше пурпурно лого с една-единствена дума в него, „Veritas“, и обратен адрес Кеймбридж, Масачузетс.

— Прочетете писмото.

Прам остави паспорта и взе плика. Извади едно писмо, написано на луксозна кремава хартия, присви очи и зачете съдържанието му на слабата светлина, а хартията леко трепереше в ръцете му.

— Това е приемно писмо от университета в Харвард за вашия син, подписано от заместник- ректора.

Последва продължително мълчание. Прам бавно остави писмото на масата и го погледна безизразно.

— Явно това е примамката. А къде е уловката?

— След минутка ще стигнем и до там.

— Не мога да разчитам на обещанията ви. Тези листове хартия не означават нищо. Всеки може да ги подправи.

— Така е. Трябва просто да приемете честната ми дума. Тук, в този момент. Втори път няма да ви се удаде тази възможност.

— Защо ви интересува местонахождението на мината?

— Това ни води до уловката. Къде мислите, че се озовават най-накрая меденките, господин Прам? На шиите на разни дами.

— И какво от това?

— Една от най-големите меденки се озова на шията на една от най-важните дами, съпруга на високопоставен американски сенатор. Възхищаваше й се цял Джорджтаун, докато изведнъж тя не изгуби косата си и на гърдите й не се появиха язви от радиоактивно заразяване. Проследихме този камък до вас.

След минута тишина Прам въздъхна тежко.

— Mhn sruel kluen tee!

Форд разпозна кхмерската ругатня.

— Мамата си трака, както казваме ние.

Прам избърса лицето си с носна кърпичка.

— Не знаех за това. Дори представа нямах. Аз съм бизнесмен.

— Знаел сте, че са радиоактивни.

Мълчание.

— Уловката е, че сенаторът знае, че вие сте причинили това на жена му. Имате ли представа какво ви чака?

— Ако ви кажа за мината, те ще ме убият.

— А ЦРУ ще ви ликвидира, ако не го направите.

— Моля ви, не ми причинявайте това.

— Вижте какво, собствениците на мината няма да разберат, че вие сте ни казали. Точно по тази причина дойдохме тук посред нощ, през задната врата.

Прам разклати яростно глава. Пистолетът, напълно забравен, висеше от отпуснатата му ръка.

— Трябва ми време да помисля.

— Съжалявам. Сега е времето, господин Прам.

Той отново попи лицето си.

— Този път става въпрос за живота ми.

— Доста сте си поживели.

— Освен Харвард за сина ми искам и пари.

— Не прекалявайте, Прам.

— Сто хиляди долара.

Форд погледна Кхон. Любовта на камбоджанците към пазарлъците не спираше да го изумява. Той се изправи и взе визата и писмото.

— ЦРУ ще се погрижи за вас, Прам. — Той се обърна и тръгна да излиза.

— Чакайте! Петдесет хиляди!

Форд дори не се спря.

— Десет хиляди.

Форд почти беше стигнал до вратата.

— Пет хиляди.

Форд се спря и се обърна.

— Ще получите парите ако и когато местоположението на мината бъде успешно засечено. — Той се върна назад. — Сега ми върнете пистолета.

Прам му го подаде. Той се изправи на треперещите си крака, отиде до един дървен скрин в ъгъла, отключи го и извади отвътре една навита на руло карта. Разви я върху масата и постави маслената лампа до нея.

— Това — каза той, — е карта на Камбоджа. Ние се намираме тук, а мината е… тук. — Мъничкият му пръст почука върху един див, високопланински район в далечния северозапад. Камбоджанецът вдигна влажния си поглед към Форд. — Но ви казвам, за ваше собствено добро: отидете ли там, няма връщане.

16.

Марк Корсо усети нечие присъствие на входа на стаичката си и тайничко прибута с лакът встрани графиките с гама-лъчение, върху които работеше.

— Здравейте, доктор Дирквайлер — каза той, налагайки маска на почтителност върху лицето си.

Дирквайлер влезе.

— Просто проверявам как върви обработката на снимките от SHARAD.

— Почти съм готов.

Супервайзърът надникна над рамото му, изхъмка и погледна към листата и разпечатките, спретнато подредени на купчинки върху бюрото му.

— Къде са?

— Точно тук. — Корсо не беше съвсем сигурен къде ги е пъхнал, някъде в купчината разпечатки, но не смееше да рови из тях, за да не се покажат графиките на гама-лъчението. — До края на деня ще бъдат на бюрото ви.

Дирквайлер протегна ръка и разбута с кебапчестите си пръсти натрупаните листа.

— Бюрото ти е чистичко и подредено, не е като на повечето мърлячи тук. Браво на теб. — Дъхът му миришеше на портокалови бонбонки тик-так.