Сблъсък

— За кого работиш?

— Няма значение. Работата ми е да намеря координатите, да я фотографирам и заснема с камера и да предам информацията.

— А те какво ще правят с нея?

— Не знам и не ме интересува.

Кхон поклати глава замислено и се почеса по ухото.

— Има един дилър средна ръка на име Прам Форганг — каза Форд. — Познаваш ли го?

Кхон кимна с глава.

— О, да. Той е един от най-едрите брокери на скъпоценни камъни в града. Антики, скъпоценни камъни и ориз — трите стълба на нашата икономика.

— Има ли семейство?

— Един син. На осемнайсет години. Умно хлапе. Учи в университета в Пном Пен.

— Прам сам ли живее?

— Да.

— Довечера двамата ще го посетим.

Очите на Кхон грейнаха.

— Ще има ли тупалки?

— Не.

Лицето на Кхон увехна.

— И как смяташ да получиш онова, което ти трябва?

Форд погледна към металната сграда в другия край на полето, откъдето се чуваше жуженето на принтера.

— Нали каза, че има син в университета? Може би ще ми трябват само няколко листа хартия.

И той закрачи бързо към сградата с принтера.

14.

Рандъл Уърт завърза надуваемата лодка за плаващия док, метна раницата на гърба си и тръгна с наведена глава по рампата към кея. Часът вече беше пет — може пък и никой да не го види. На колана си усещаше тежестта на стария револвер 44-ти калибър, който обикновено държеше на лодката.

— Здрасти, Уърт.

„Шибана каръщина.“ Уърт вдигна глава и видя човека, който най-малко би желал да срещне — Ърни Джура, собственика на магазина за рибарски такъми, висок метър и деветдесет и три, тежък сто килограма, който стоеше пред него облечен с непромокаеми рибарски дрехи и гумени ботуши. Джура беше започнал да го тормози още в училище и досега не се беше спрял.

— Трябват ми онези триста и двайсет долара, дето ми ги дължиш за нафтата. Няма да те заредя, докато не ми се издължиш.

— Нали ти казах, че ще ти платя. — Уърт усещаше, как крайниците му треперят от яд. Беше повече от сигурен, че Джура беше един от ония гадове, които му бяха нарязали капаните.

Джура го погледна твърдо, с присвити очи.

— Дано да е така.

Уърт профуча край него, импулсивно блъскайки го с рамо. Джура го хвана за яката, завъртя го и завря лицето си в неговото.

— Слушай, негоднико. Излъга ме, когато купуваше нафтата, каза, че имаш пари. Така че плащай, духач такъв, или ще ти отрежа топките, ще ти ги вържа на врата и ще те пратя на балетно училище. — Той блъсна Уърт, обърна му гръб и каза през рамо. — Искам си парите. Утре, преди обяд. Ясно ли е, смотаняк?

Уърт пъхна ръка под якето си и сграбчи дръжката на револвера. Джура не му обърна никакво внимание, наведе се върху единия от въртящите се повдигачи и започна да развива някакъв болт.

— Задник — каза Уърт.

Джура не му обърна никакво внимание. Уърт понечи да извади пистолета, но после размисли. По-късно щеше да се разправя с Джура. Сега трябваше да улови една по-голяма риба. И по някакъв начин трябваше да се сдобие с нафта.

Тръгна надолу по кея към пикапа си, оставен на паркинга, и бръкна в джоба си, за да извади ключовете. В Ню Харбър и Мъсконгъс вече го бяха отрязали. За да намери гориво, трябваше да отиде с лодката си чак до Бутбей и дори там можеше да не получи нищо на кредит. Трябваше да намери нафта тук, сега, в този миг, ако искаше планът му да успее.

Той пъхна ключа в стартера и го завъртя, двигателят изхриптя, застърга и най-накрая запали. Погледна да види колко бензин му е останал; щеше да стигне до Уолдоборо.

Бялата дъсчена къща се издигаше край главния път, верандата й беше хлътнала, боята се лющеше, на поляната отпред имаше стара кола на трупчета. Падаше здрач и лампите, закачени на долепения хамбар, светеха. Уърт паркира до входа, излезе и отиде до страничната врата на хамбара. Почука два пъти. След като изпуши малко дрога по пътя, се почувства по-добре. Краката му бяха спрели да треперят и усещаше ума си по-чист, по-силен.

— Кой е? — чу се глас.

— Уърт.

Чу се звук на завъртащ се в ключалката ключ. Вратата се отвори и на прага се появи Девин Дойл, с бояджийски гащеризон, с бира и цигара в ръце. Косата му стърчеше на всички страни, не беше се бръснал; той бе от онези трийсетгодишни, които изглеждаха като на осемнайсет. И се държаха като такива.

— Здрасти, Ранди, шибана маймуно, к’во става?

Уърт влезе вътре и Дойл затвори вратата и заключи зад него. Задната част на хамбара беше претъпкана догоре с откраднати мебели, покрити с мръсни капани.

— Бира?

Уърт грабна кутийката „Будвайзер“ и се тръшна върху опърпания диван. Отпи голяма глътка, пресушавайки кутията наполовина. Остави я на масата и затвори очи.

Дойл се строполи в разтегателното кресло.

— Хей, Ранди, виждал ли си ония снимки на Бритни с обръснатата катеричка? Имам ги на компютъра, няма да повярваш…

— Дойдох за моя дял — рече Уърт.

— Хей, човече, какви са тия глупости? Твоят дял?

— Чу какво ти казах. — Той отвори бавно очи и го погледна.

— Аз пък ти казах: когато ми платят и аз ще ти платя. — Дойл дръпна силно от цигарата, издиша и загаси фаса в черупката от рапан до стола му. Опипа наоколо за бирата си, намери я и надигна кутийката.

— Домъкнах ти боклуците от остров Рип още преди една седмица — каза Уърт. — Рискувах. Свърших си работата. Сега си искам моя дял. — Той усети как един мускул на врата му започна да пулсира.

— Дори няма как да разберем колко е твоят дял, докато не косна стоката. Антиките не са като плазмите. Казах ти, че ще ми трябва време, и ти се съгласи.

Отново затворил очи, преструвайки се на спокоен, Уърт каза:

— Съжалявам. Не разполагам с време. Донесох ти антики поне за сто хиляди долара и си искам парите. — Той отвори очи и тропна с обутия си в ботуш крак по пода. — Капиш?

— Хей, Ранди, не ми ги приказвай тия. Ако извадя късмет, ще изкарам десет — и ти ще получиш половината, както се разбрахме. След като ми платят. Ясно ли е?

— Не е ясно, задник.

Дойл мълчеше. Ранди взе бирата, пресуши я, смачка кутийката в ръка и метна към Дойл като фризби. Тя отскочи от рамото му.

— Чу ли ме?

Мускулът на врата му подскачаше като кенгуру.