— Няма друг избор. Защото ти си права — това нещо е оръжие. Съдбата на Земята може да е заложена на карта.
Аби кимна.
— За сега този остров е най-безопасното място. Просто си почивай тук, аз ще се свържа с теб след около пет дни, или по-малко. Смяташ ли, че ще се справиш?
— Не се тревожи, ще се оправим.
Той се обърна и я хвана за ръцете.
— Тази вечер, след като се стъмни, ще е ме откараш до континента — тогава вероятността да забележат лодката е най-малка. — Той млъкна за секунда, след което промърмори: — Оръжие… точно това е.
64.
Хари Бър паркира фолксвагена си пред обществената пералня и излезе от колата. Стоеше пред един от онези занемарени минимолове с десетки витрини, половината от които празни, без охрана, места, където се събираха разни безпътни младежи. Идеалното местенце, където да се зареже откраднат автомобил; нямаше никакви пазачи, само неколцина клиенти и много празни витрини. Сигурно щяха да минат седмици, преди някой да я забележи. За негов късмет — и за нещастие на Форд — някакво тъпо хлапе, което правило каскади, се беше ударило в колата.
Той се разходи по паркинга, за да придобие представа за мястото. Пикапът вече го нямаше, разбира се, бяха го откарали в полицията. Въпросът беше накъде бяха поели Форд и момичето? Благодарение на интернет той имаше доста добра представа къде да търси. Момичето беше от тоя район и баща й живееше наблизо. Бър реши, че спокойно може да започне търсенето оттам.
Той се изсмя, запали една цигара и дръпна дълбоко. Въпреки всичко нещата като че ли започваха да се нареждат добре.
Той допуши цигарата и я хвърли на земята, след което се върна при фолксвагена. Според неговия джипиес град Раунд понд — какво тъпо име! — можеше да бъде открит на около дванайсет мили надолу по пътя. Той беше убеден, че добрият стар Джордж Строу може да сподели малко полезна информация за местонахождението на дъщеря си.
Пътят към Раунд понд криволичеше из гората и покрай фермите, докато в далечината не се появи пристанището, заобиколено от групичка стари, боядисани в бяло къщи. Докато паркираше в двора на една малка ферма недалеч от пристанището, джипиесът го уведоми с превзет британски акцент, че е достигнал местоназначението. Спря колата зад един червен пикап. Хвърли пистолета в куфарчето, излезе от колата, отиде до къщата и натисна звънеца.
Чуха се тежки стъпки и скоро вратата се отвори. Човек веднага ще разбере, че се намира в провинцията, помисли си той, щом тия тъпанари отварят вратите си без дори да проверят кой стои отвън. Бър се изненада, когато видя пред себе си бял мъж, агресивно изглеждащ тип с обрулено от вятъра лице и бледи сини очи, облечен с карирана риза, тиранти и дънки. Момичето сигурно беше осиновено — или беше дете от смесен брак.
— Мога ли да ви помогна? — попита той с приятелски глас.
Бър показа значката си.
— Господин Джордж Строу?
— Да?
— Казвам се лейтенант Муур, от вашингтонската полиция, отдел убийства. Дали ще можете да ми отделите няколко минути?
Лицето на мъжа изведнъж стана сериозно.
— За какво става въпрос, полицай?
Бър много хареса обръщението „полицай“. То означаваше, че мъжът уважава закона.
— Става въпрос за дъщеря ви Аби.
Сериозното изражение беше заменено с притеснено, разкриващо тревогата на един баща за детето му. Добре.
— Какво за дъщеря ми? Тя добре ли е?
Гласът на Бър стана дълбок и загрижен.
— Може ли да вляза?
Строу отстъпи и му направи път. Той вече трепереше.
— Да. Заповядайте.
Бър го последва в дневната и седна, без да иска позволение.
— Дъщеря ми добре ли е? — попита отново Строу.
Вместо да му отговори, Бър остана смълчан на дивана един мъчително дълъг период от време, след което каза:
— Господин Строу, онова, което ще и кажа, няма да ви е приятно, но аз се нуждая от помощта ви. Всичко е строго поверително и вие сам ще разберете защо.
Лицето на Строу изгуби цвета си, но той запази присъствие на духа.
— Разследвам случай за сериен убиец, който от години преследва млади жени, най-вече в района на Вашингтон, но също така и в други части на Нова Англия. Казва се Уайман Форд. Много е изтънчен. Много е добър. Има много пари и се облича добре.
— Форд?
— Знам. Оставете ме да довърша. Този престъпник убеждава младите дами да приемат работа като негови асистентки. Задачите им са неясно формулирани, но включват работа със секретни правителствени материали. Занимава се с тях няколко седмици и след това ги убива.
— О, Господи, дъщеря ми е при него!
— Според нас тя е добре. Не се намира в непосредствена опасност. Но трябва да я намерим. И трябва да действаме бързо и тихо. Когато убиецът усети, че някой е по петите му, той убива и изчезва. Веднъж вече ми се случи. Затова трябва да сме абсолютно тихи и спокойни и да процедираме изключително внимателно.
— Боже мой,
„Успех.“
— Взеха на заем лодката ви ли? И къде отидоха?
— Не знам! Взеха я и ми оставиха бележка. Не съм ги видял кога са го направили. О, Господи — той хвана главата си с ръце.
— Може ли да видя бележката?
Строу отиде в кухнята и се върна с лист хартия, който подаде на Бър.
Скъпи татко,
Не знам как точно да ти го кажа, но взех назаем лодката ти. Отново. Много съжалявам. Знам, че въобще не звучи добре, но повярвай, много ми е необходима. Не мога да ти кажа къде отиваме, но ще се върна до седмица-две, надявам се. Телефонът ми няма да бъде в обхват, но при първия удобен случай ще ти се обадя. Добре съм, всичко е наред, не се тревожи. Моля те, не казвай на никого, че сме на лодката. Обещавам да се грижа за нея.
