Сблъсък

Той прочете бележката със смръщени вежди и я остави на масата.

— Това е човекът. Имате ли представа къде може да са отишли или пък защо?

Лицето на Строу се изкриви, докато му отговаряше.

— На север. Ще отиде на север. По-малко хора, повече острови. Сигурно са някъде далече от брега, сред островите, защото казва, че телефонът й няма да има покритие. Телефоните работят близо до брега.

— Но защо? Какво смятат да правят с лодката?

— Един Бог знае… Вие сигурно сте по-наясно от мен!

Бър го потупа успокоително.

— О, Господи, мога да изгубя дъщеря си! — Гласът му секна. — Не мога! Вече изгубих жена си! — Той изхълца, закашля се и затрепери неконтролируемо.

Бър се изправи и го хвана за ръката.

— Господин Строу, вземете се в ръце.

Строу кимна и преглътна.

— Повярвайте ми, знам какво правя. Ще ми се доверите ли?

Строу кимна мълчаливо.

— Ето какво ще направим. Ще ни наемете друга лодка — някоя много добра. Вие ще я управлявате. Ще излезем заедно в морето и ще я намерим.

— Глупости! Трябва да се обадим на бреговата охрана, да изпратим самолети…

— Абсолютно не!

Той млъкна, оставяйки Строу сам да се досети.

— Ако нашият човек се досети, че го търсим, край. Той отдалеч ще забележи, че бреговата охрана се приближава, повярвайте ми, ще види и самолетите. Той е умен, той е хитър, той е винаги нащрек. Не можем да рискуваме дори да кажем на местната полиция. Те не са подготвени да се занимават с това. Ние имаме много по-големи шансове да ги открием, само ние двамата, с вашето познаване на крайбрежието и моето познаване на престъпното поведение. Когато ги открием, тогава ще повикаме кавалерията. Няма да се хвърляме сами напред. Но за сега сме само двамата. Разбирате ли? И не се притеснявайте за парите — правителството ще плати.

Строу кимна. Мъжът дишаше тежко. Невероятно как хората губят здравия си разум, когато стане въпрос за безопасността на децата им. Бър беше ужасно доволен, че нямаше деца.

— Добре — каза той и хвана Строу за ръката. — Да тръгваме.

Строу кимна, лицето му беше обляно в пот.

— Това е малък град — успя да каже той, — слуховете се разнасят бързо. По-добре да наема лодка сам, а вие да стоите по-далеч от погледите им. Нямаме време за губене.

— Двамата сме на една вълна, господин Строу — каза Бър. — Не се тревожете: ще намерим дъщеря ви, обещавам ви.

65.

Хари Бър стоеше на палубата на „Рибарче“ и наблюдаваше Строу, който беше хванал щурвала и управляваше лодката, движеща се с пълна скорост. Тъй като нямаха много време да търсят, те бяха принудени да наемат по-голяма и по-бавна лодка, отколкото искаше Бър, но поне беше доста издръжлива. След като напуснаха дока по обяд, те изслушаха прогнозата за времето по късовълновата радиостанция — предупреждаваха малките съдове за наближаваща буря. Бър не беше сигурен дали 38-футова яхта като „Рибарче“, задвижвана от два дизелови двигателя, се вписваше в описанието за „малък съд“, но не умираше от нетърпение да подлага на изпитание възможностите й.

— Можеш ли да увеличиш скоростта?

— И без това я пришпорвам повече, отколкото трябва — отвърна Строу.

За пореден път вдигна бинокъла към очите си и огледа ширналия се океан и островите. Бър се изненада колко много острови имаше наоколо — десетки, може би стотици, без да се броят скалите и рифовете. Някои от тях бяха необитаеми, на два бяха построени търговски съоръжения, но повечето бяха пусти. Бър отмести погледа си към електронния четец на карти в добре оборудваната кабина. Той беше израснал в Гринуич и беше прекарал доста време край лодките, затова се чувстваше удобно в тях. И все пак оттогава беше минало доста време. Затова наблюдаваше внимателно действията на Строу, за да бъде сигурен, че след като приключи с убийствата, ще може да се върне обратно сам. Бурята щеше да бъде добро извинение за изчезването на ловеца на омари.

— Щом завием зад онзи остров ще имаме пълна видимост към северната част от залива Мъсконгъс — каза Строу. — Извади си бинокъла и бъди готов.

— Минахме край доста острови. Откъде знаеш, че не са в някой от заливите?

— Не знам. Първо ще претърсим открития океан, след това ще се върнем да огледаме заливите.

— Прав си.

Строу определено беше мотивиран. Ръцете му стискаха щурвала, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, тясно присвитите му очи се стрелкаха насам-натам, търсейки други лодки. Изглеждаше на ръба на нервен срив.

— Все още разполагаме с достатъчно време — каза Бър, опитвайки се да звучи спокойно, — не се тревожи. Докато са във водата, той няма да я нападне. Нужна му е да управлява лодката.

— Познавам всяко пристанище, всеки залив от тук до Айл о Хаут и се заклевам, че ще претърсим всеки един от тях, докато не я намерим.

— Ще я намерим.

— Със сигурност ще я намерим.

Бър измъкна пакет цигари от джоба си и си извади една. Мъжът беше започнал да го отегчава.

— Имаш ли нещо против да запаля?

Строу го погледна. Очите му бяха изтощени и кървясали. Горкият човек се притесняваше твърде много.

— Пуши на кърмата, по-далеч от двигателя. Вземи си бинокъла и продължавай да гледаш.

Бър се приближи до оградата на хакборда и запали цигарата си. Вече заобикаляха острова и скоро пред очите им се ширна океанът, обсипан с острови. Късното следобедно слънце го обливаше в златисти лъчи. Виждаха се няколко рибарски лодки, които се движеха насам-натам и хвърляха капаните си. Той вдигна бинокъла и ги огледа внимателно.

Нито една от тях не беше „Марея II“.

Той отново дръпна от цигарата и се зачуди какво ли бяха намислили Форд и момичето, защо бяха избягали в морето. Да не е някаква шпионска работа? Както обикновено, той не знаеше истинската самоличност на клиентите си, нито защо им трябваше твърдият диск, което му пречеше да разбере защо Форд и момичето се бяха преместили от Бруклин във Вашингтон, защо отпътуваха с откраднатата кола към Мейн и бяха взели лодка, за да излязат в океана. Знаеше само, че у Форд има твърд диск, който струва двеста бона. Честно казано, друго не му и трябваше да знае.

66.

Аби приближи „Марея II“ до малкия плаващ док в пристанището Оулс Хед. Джаки скочи от лодката и я завърза. Пристанището беше пусто, няколко лодки се поклащаха на местата си, накацалите по коловете чайки се взираха в тях. Слънцето току-що беше залязло и небето беше обсипано с къдрави оранжеви облачета, от типа, наричан от баща й „конски опашки“, които обикновено бяха предвестници на буря.

Уайман Форд взе куфарчето си и слезе на поскърцващия док, изпъна омачканото си сако и се опита да приглади косата си с пръсти.

— Не си прави труда, и така изглеждаш като пияница — каза през смях Аби. — Друга кола ли ще откраднеш сега?

— Надявам се да не се наложи. В коя посока е градът?