те. Това е бил единственият начин, по който сме могли да оцелеем. Хората винаги са си мечтали за обединен свят. Мислехме, че той ще е по-богат. Не беше. Единният свят означаваше ескимосите да се образоват и да се научат на счетоводство, но не означаваше, че германците ще се научат да ловят китове с копия. Означаваше всеки да се научи да натиска копчета и никой вече да не помни как да се гмурнеш за перли.
После ни подхванали Умотресенията. Това ще е било… да, две-три години след пускането на сондите Терминус. Хората просто измирали. Измирали с милиарди — умовете им просто един вид се спаружвали.
И после трябваше да започнем отначало. Поне имахме на разположение играчките на Вретенските крале, та да си играем, и можехме да се разселим — след Сътресенията просто се налагаше да се разселим. Те ни накараха упорито да търсим пространство, където умът да може волно да разкърши лакти, светове, на които да можем да избягаме и да научим отново всичко забравено. Бяхме конструирали роботи, за да напомнят на самите нас някои от тези забравени неща!
Мислехме си, че това е естествено, че е утъпканият път. Нали разбирате, имахме примера на Вретенските крале. Мислехме си, че всеки разумен вид изпълва родния си свят до степен, когато просто умственият натиск започва да избива населението и оцелелите предприемат колонизация на Космоса. По какъвто и начин да го мотивираха, истинската причина беше яростното желание да избягаш от другите хора. И тогава, тъй като планети, които могат да влязат в работа, не се срещат под път и над път, хората започват да учат планетно инженерство. О, всичко го бяхме изчислили много внимателно. Раса след раса, които достигат разцвет и се разпръскват из развиващата се Галактика, създават нови светове, преди да измрат, и в хода на този процес създават нови разсадници за нови раси. Написах цяла книга за това — „Безспирно сътворение“, ха-ха.
СЕГА ЩЕ МОЖЕШ ДА НАПИШЕШ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ.
— Малко възкъсичко ще излезе, повече от сигурна съм, да му се не види. Какво да напиша? „Светлините в небето са декор?“
ЗАЩО НЕ?
— Още не сте ми казали защо… защо Строителите строят.
Думите веднага светнаха на екрана, сякаш Компютрите отдавна се бяха подготвили да ги кажат.
— ЧОВЕЦИТЕ СА ЛЮБОПИТНИ. ТОВА СЕ ДЪЛЖИ НА ТОВА, ЧЕ СА ЧОВЕЦИ. СЪЩЕСТВАТА, ПОСТРОИЛИ ТАЗИ ВСЕЛЕНА, СА ГО НАПРАВИЛИ, ЗАЩОТО Е БИЛО НЕМИСЛИМО ДА НЕ ГО НАПРАВЯТ. СЪТВОРЕНИЕТО НЕ Е НЕЩО, КОЕТО БОГОВЕТЕ ВЪРШАТ, ТО Е НЕЩО, КОЕТО ТЕ СА.
— Ами после? Какво са направили после?
Бяла вода обкръжаваше кораба. Кин мярна малко островче с три платна зад един от илюминаторите — схлупен черен силует в сумрака. Видя и как черупката му подскачаше над водата.
Небето се завъртя. Нямаше тласък — просто подът се беше превърнал в стена. За миг пяна покри илюминаторите, а после Кин погледна… надолу.
Водопадът бе увиснал пред тях и досущ приличаше на широк бял път. На фона му, седнал в пилотското кресло, се очертаваше Марко и Кин забеляза как той инстинктивно се е стегнал и драпа с крака да се захване за нещо.
Надолу, далече надолу в небето сияеше огнена топка. Сега Дискът тънеше в мрак, но малкото Слънце, което обикаляше по орбитата си, огряваше с кратък проблясък на ден лицето на водопада. Докато Кин наблюдаваше, денят се изкачи над главата й и изчезна, щом Слънцето ги подмина.
По-късно в зрителното им поле се появи облак. Той остана известно време там, после литна нагоре по блещукащия поток със скорост, която накара Кин да трепне. Последва едва забележим тласък и миг на тъмнина — корабът се откъсна от водата при молекулярното сито, а после — звезди.
Марко изсъска протяжно. Можеше и да е въздишка на облекчение.
— Щеше да ми е много по-добре, ако Компютрите можеха да ни уредят по-конвенционален начин на излитане — обади се Силвър, — но трябва да им призная, че пък този беше много стилен.
— От тяхна гледна точка той беше най-ефикасният — обади се Кин. Небето отново се завъртя — Марко обърна кораба така, че „долу“ отново се намери там, където му отрежда място отколешната традиция: в областта на краката.
Силвър разкопча предпазния колан и погледна Кин.
— Ние сме построили Вселената, нали? — рече тя. — Е, не точно ние — буците кокали и мозък, които представляваме, — а онова в нас, което ни прави такива, каквито сме. Онова нещо, което сънува, докато останалата част от нас спи.
Кин се усмихна.
— Компютрите не искаха да ми го кажат — усмихна се тя, — но точно така, ти си права. Според мен Компютрите притежаваха някаква допълнителна функция — можеха да потиснат цялото умствено статично електричество така, че… о, по дяволите, защо да не си го кажем с точната дума? — така че богът вътре в нас да може да излезе на повърхността, само за мъничко, и да направи нещо. Ето защо практически всеки е могъл да бъде Господар на Диска. Ако Джаго Джало си беше сложил шлема, още щеше да си е там.
— Никой няма да ти повярва — обади се Марко, без да се извръща.
— Не съм много сигурна, че това ще е кой знае каква трагедия — отвърна Кин. — Дискът е бил сложен там като шегичка или намек. Но никой не е длъжен да го вярва. Ще построим планета за населението на Диска и ще го прехвърлим на нея — това е работата, която трябва да свършим.
Предизвикателството я стопляше. Да построят нова Земя — толкова внимателно изпипана, че населението на Диска да бъде пренесено там и хич и да не се и усети. Трябваше да се проектират нови континенти, а после хората на Диска да бъдат подложени на хибернация, докато известна част от тях се наплодят достатъчно, че да населят и новите територии. Това можеше да отнеме и хиляда години. Ще трябва да домъкнат цяла слънчева система, после да наредят големи планети около далечни звезди и да ги разпръснат надлъж и нашир, да ги метнат на светлинни години оттам.
И бизоните трябваше тепърва да проектират.
Животът никак не се очертаваше скучен.
Но нямаше ли онова, което Компютрите щяха да им дадат, да изплати всичко?
Щеше, щеше.
Поспаха, хапнаха, а после корабът се гмурна под чудовищната сянка в небето. Малкото усърдно Слънце не успя да пролее никаква светлина над мрака, когато се люшна над него.
Не след дълго далечният край на Водопада започна да нараства. Марко се плъзна обратно в креслото и заговори на малкото мозъче на кораба.
— Добре — докладва той. — Сега идва големият зор. Тук си казваме довиждане с Диска, така че лягайте по койките. Според Комитета тъкмо сега е моментът.
Последваха десетина минути леко притеснение, докато се вслушваха в глухия рев на външните дюзи. Щом те се изключиха, Кин чу въздишка — идваше от койката на Марко.
— Това беше — рече той. — Сега или уцелваме дупката, или не я уцелваме. И през ум не ми беше минавало, че ще ми се наложи да се притеснявам дали няма да се нахакам във Вселенската стена.
Водопадът се пронесе на няколко хиляди мили под тях, фосфоресциращ в сиянието на пълната Луна. Дори и Марко си пое дълбоко дъх, щом корабът се издигна над ръба на Диска и се гмурна в небето.
Дискът се превърна в черно-бяла скица, сребърно-абаносова монета, плаваща под небе, пощуряло от звезди.
Звездите се приближаваха все повече. Луната се превърна в перла, увиснала над Диска, а звездите съвсем определено се приближаваха.
Дупката, която Джаго Джало бе пробил в Небесния свод, беше достатъчно голяма, за да успее пръстеновидният кораб да се промъкне през нея, а този кораб беше много по-малък от него. Но щеше да я приближи под много нисък ъгъл.
Компютрите бяха казали на Марко, че дупката е достатъчно широка. И на Кин бяха казали същото, но бяха добавили и преценката за вероятното разстояние, на което корабът щеше да мине от ръба й. Не беше посмяла да го каже и на Марко. Минималната разлика нямаше и метър.
Усети се, че е забила поглед напред и оглежда небето. И другите двама правеха същото. Звездите се
